ГЛАВНИ ГЕРОИ В РОМАНА ДОН КИХОТ"

1. Дон Кихот.

Като представител на идалгията героят на романа Дон Кихот" Алонсо Кихана носи всички типични черти на своето съсловие. Той се измъчва от изгубения обществен статут на дребното рицарство и поради липсата на жизнена цел и перспектива гледа назад, в миналото. Там това съсловие има не само добро обществено, но и материално състояние. А в настоящето всеки идалго е притиснат от бедността.

По съвсем обективни причини у Дон Кихот се поражда интерес към рицарските романи. Чете ги цяла Испания, за да открие ключа към славата и богатството. Рицарството се свързва с авантюризъм и странствания в неизвестното тема любопитна и даваща идеи как да се спечели нещо. В засиления интерес към отживялото времето си рицарство и посветените му книги Сервантес долавя една тенденция в развитието на съвременното испанско общество, вредна поради абсолютната невъзможност да се възкреси миналото и поради откъсването на човека от настоящето. Пристрастяването на Дон Кихот към рицарските романи го довежда до своеобразно обезумяване, което не може да бъде наречено истинска лудост. То се изразява в това, че героят тръгва да осъществи на практика прочетеното и искрено се вживява в ролята на странстващ рицар. Поривът на бедния идалго е напълно идеалистичен той тръгва по света, за да възстанови унищожените дълбоко-хуманни ценности: справедливост, честност, доброта. Трогателна е неговата жертвоготовност да служи на доброто и по този начин да се покрие със слава. Що се отнася до богатството, съпътстващо славата, то не заема никакво място в намеренията му. Бедността не смущава героя. Деликатно се опитва да я прикрие, но тя наднича от всеки детайл на облеклото, слабата му фигура и изпитото лице. Дон Кихот напуска своя дом, без да вземе нито грош. Поривът му към доброто е безпределно искрен, без капка корист. Първият поход е начало на една трагикомедия, която се превръща в истинска трагедия, когато героят се възвръща към своята нормалност.

Дон Кихот безсъмнено е рожба на своето време. Националното и социалното в образа му се изразяват, съчетани с една напълно изградена общочовешка ценностна система. Когато решава да се превъплъти в странстващ рицар, Алонсо Кихана преценява всички достойнства на рицарските времена. Представите му са идеалистични, книжни, но за него са достатъчно мотивиращи да тръгне по избрания път. В речта пред козарите (гл. I, ч. XI) той обяснява с какво го привлича миналото: според него навсякъде по това време са царували мир, приятелство и сговор", всички са равни, хората не са знаели двете слова твое" и мое", всички неща са били общи", ... истината и простодушието не са се смесвали с лъжата, измамата и злобата. Користта и пристрастието не били толкова силни, че да посмеят да оскърбят или накърнят правосъдието, което днес се принизява, опорочава и изкористява. Законът на личния произвол не би залегнал в съзнанието на съдията." Всички тези пороци според наивната вяра на Дон Кихот съществуват в неговото отвратително време", но не и в миналото. Той е открил смисъла на живота в това да защитава слабите, да търси справедливост, да се бори за тържеството на доброто по света, да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава" (гл. I, ч. I).

Героят е обзет от оптимистична вяра, че може да изпълни тези хуманни задачи, но развоят на събитията говори повече за високоблагородната същност и искреност на намеренията му, отколкото за тяхната осъществимост. Загубените реални представи за живота подвеждат Дон Кихот. Той се втурва да осъществява целта си с ентусиазъм, но резултатът се разминава с очакванията. Още при първото излизане от дома си като странстващ рицар героят на Сервантес има възможност да се изяви като благороден