ГЕРОИТЕ В ДЕКАМЕРОН

Още в зората на времето наречено Ренесанс в Европа, вниманието се насочва към преоткриване на човешките ценности.Дълги години човекът е подтискал своите чувства и емоции, живял е според религиозни забрани, които са целели да го държат в страх и подчинение.Декамерон изгражда един нов свят, в чиито център стои човекът. Името на произведението означава Десетоднев, защото съдържа сто новели разказани в продължение на десет дни от седем дами и трима младежи, избягали от чумата във Флоренция.

В своето произведение Декамерон, Бокачо представя два типа герои. Първият тип- обществото на разказвачите, е поетическо отражение на идеите и мислите в литературния свят на хуманизма. Самите имена на разказвачите са взети от вече известни творби на Бокачо.Другият тип са героите от новелите ,чиито постъпки са обект на обсъждане и повод за задаване на въпроси. И двата типа герои са активни, те не чакат щастието да дойде само, а го търсят и най-често го намират. Човекът осъзнава, че животът понякога поднася неочаквани изненади, които го подлагат на изпитание. Той преодолява трудностите в живота благодарение на своя разум, остоумие и мъдрост. Писателят показва естественото поведение на човека, който трябва да живее в хармония не само със себе си, но и със заобикалящия го свят .

През 1348 година във Флоренция върлува чума.Страх е сковал човешките души.Чумата отнема безмилостно живота на много хора.Живите разкриват истинската си същност.Ако досега са прикривали качества като егоизъм, безотговорност, безсърдечие сега те се проявяват явно.Загрижени единствено за собствения си живот , мнозина изоставят най-близките си хора.Други се затварят в домовете си .Трети водят напълно разпуснат живот, скитат из улиците и пируват.Обсебеният от болестта град напомня на остарялото, отживялото, безполезното от което трябва да се освободи човекът с ново мислене.Седем жени и трима мъже напускат града и се опитват да забравят ужаса, спомняйки си красиви и интереси дни от миналото.В продължение на десест дни всеки един от тях разказава по една интересна случка. Запазването на честта е един от основните мотиви, който извежда десетимата разказвачи в света на природата, света на друг тип взаимоотношения между хората и друг начин на живот.

Оказва се че най доброто лекарство срещу чумата е силният дух у човека.Героите-разказвачи откриват великолепен начина за укрепване на духа във времето на изпитание за всички.Да си разказват истории, да пеят, да танцуват.Те спасяват себе си от един разрушаващ се свят на скръб и ужас чрез силата на положителните емоции.Издигат любовта в човешка добродетел.Добрата атмосфера в общуването е израз на нов поглед към живота, който ни е даден, за да бъдем щастливи тук и сега, всеки пропуснат миг щастие заради тъга или вършене на злини не може да се върне обратно

Героите в разказаните сто новели са представители на различни обществени слоеве:граждани, селяни,търговци,епископи, монаси , крадци, проститутки.Техните постъпки не служат за пример, а са по скоро предмет за обсъждане и задаване на въпроси.Всички те са хора от плът и кръв и всеки носи своята индивидуалност. Водеща тема в Декамерон е любовта. Любовното чувство е свободно, разкрепостено и всеки има право на него, независимо от мястото, което заема в обществото. Жената е равноправен участник в любовния диалог,дори понякога има водеща роля.Тя може да избира и да бъде избирана Любовта е дар за човека, която изпълва душата му.За да обичаш, трябва да имаш сили да защитаваш правото си на любов и това ни показва Бокачо в сблъсъка между позволеното и непозволеното в стоте разказани истории.

В много новели Бокачо разкрива интимния свят на духовни лица.Тяхното поведение е в противоречие с морала на църквата.Разкрита е фалшивата им преданост.Те са част от святата почит към бога,но в същото време се подават на изкушенията от живота.Това не означава отричане на църквата, по скоро е призив за нов морал.

Сборникът Декамерон поразява с огромната пъстрота на героите.Всички те са обединени от едно - сами да са творци на съдбата си.Вместо да се молят на Бога , те се обръщат към самите себе си.Бокачо внушава, че откакто човек е създаден, животът и любовта са еднакво велики и не могат да съществуват самостоятелно.Той поставя реалният свят пред божественият. Авторът не се интересува от божествената мъдрост, а от човешкото разбиране. Човекът е творец на съдбата си и сам определя начина, по който да осмисли живота си.