Героичното в цикъла Епопея на забравените

Героичното е проблемен център на Вазовото творчество. Синтез на авторовата естетическа концепция за подвига и на худежествения модел за неговото лирическо представяне е цикълът Епопея на забравените. Възвеличаването на възрожденската епоха преследва няколко идеологически задачи. В един план Вазов описва славния образ на миналото, за да го превърне във вечен извор на национално самочувствие; в друг за да изобличи аморализма на следосвобожденската епоха, деформирала идеалите на Възраждането; в трети за да утвърди достойното място на българските личности и събития в контекста на световната героическа история. Основен художествен принцип за осъществяване на тази патриотична задача е ценностното съизмерване. То има две идейни реализации. В един план Вазов равнопоставя националните героически стойности със световните образци за величие: бесилото е с кръста равно, опълченците са кат шепа спартанци и др. (в своите патриотични екзалтации той стига дори до хиперболични твърдения, че българските величия надминават по блясък световните: Левски е готов сто пъти да повтори Христовата саможертва; Перущица Картаген надмина, Спарта посрами, т.е. българското е и равностойно, и уникално, абсолютно различно). В друг героизацията на миналото се постига чрез нейното морално съпоставяне с Вазовото съвремие. Антитезата славно минало позорно настояще е заложена още в самото онасловяване на цикъла изразът епопея на забравените е оксиморон, маркиращ моралния парадокс на епохата: гигантите на духа и техните идеали са позорно забравени от потомците. Заглавието отразява двете позиции на Вазов към българското: охранителната и изобличителната, двете художествени стратегии за героизация (одическата и сатирическата) и двата лайтмотива на текста за величието и за позорната забрава. Това двойствено отношение на Вазов към образа на минала и настояща България изразява неговата патриотична стратегия: да утвърди един положителен национален портрет; да превърне художественото познание, което дават неговите оди, в патриотично съзнание с една свръхцел утвърждаване на положителен национален портрет; преодолявене на травмираното от робството национално самочувствие, създаване на култ към себехаресване, на вяра в равностойността на българското на световното.
Носители на представата за героичното в цикъла са основните му герои: личността-будител и народът, представени като сътворци на историята. В изследване на техните взаимоотношения Вазов оформя своята историческа концепция за героическото съзряване на нацията. Началото на този процес поетът свързва с ролята на народния будител, който огласява националната идея (Паисий, Раковски) и я снизява до народните маси (Левски, Каблешков), а краят на процеса с момента, в който народът се превръща в самостоен героически субект (Защитниците на