Цялото е преписано

Героичните измерения на свободата в поезията на Христо Ботев

(литературноинтерпретативно съчинение)

В своите творби Христо Ботев вижда далеч напред във времето, изразява най-пълно народните настроения и посочва истинския път към национално освобождение. Макар и неголямо по обем, неговото творчество впечатлява с прямотата, непримиримостта и решителността си. Основната тема в него е пътят към свободата и необходимата жертва в нейно име.

За Ботев единственият правилен път към свободата е въоражената борба в нея трябва да участват всички българи, за да може да се счупят тежките окови на робството. В творчеството си поетът естетизира смъртта за него изглежда красива, защото е в името на нещо красиво народната свобода. Той не иска никаква награда народното признание му стига, за да се почувства щастлив, че е дал живота си за родината.

Лирическият герой в Елегия е взел своето решение да следва пътя на бунта. Робството е обрисувано в целия си ужас, не е спестена истинта за страданието на народа. Ероят твърдо е решил, че повече не може да търпи това, и укорява тези, които се примиряват и чакат покорно. За него е позорно, че народът се страхува да се бори, че не чуй се от тях глас за свобода. Едиственият верен път към свободата е борбата и героят в стихотворението е гневен, защото народът не го осъзнава. Той чака и се надява, слуша, когато му се повтаря Търпи и ще си спасиш душата!. Ботев изобличава потисниците на нарда те далеч не са само поробителите. Чорбаджиите, духовенството, образованите хора точно тези, които трябва да събудят жаждата за свобода, поощряват примирението.

В друга своя творба На прощаване, Ботев се готви на се включи активно в борбата и да даде живота си в името на всеобщото благо. Той излага мотивите си да участва прекалено свободолюбив е, за да търпи потъпкването на правата си, носи юнашко сърце, наследено от героичните му прадеди. Готов е да даде дори живота си, ако е нужно: пък... каквото сабя покаже/и смъртта, майко, юнашка!. За него смъртта не означава просто край на неговия живот тя е нещо красиво, необходимо, за да се постигне общата цел. Естетизирането на смъртта е характерно и за други Ботеви творби. В баладата Хаджи Димитър тя се свързва с най-красивите митични създания самодивите. В разказите за тях те подмамват мъжете с хубостта и песните си, а след това ги събличат и убиват. В тази балада обаче дори те се възхищават на героизма на бореца за свобода и се грижат за него:

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже

и той я гледа мила, засмена!

Лирическият герой от стихотворенията на Ботев не се нуждае от много, за да участва в борбата него не го привлича материалното. Свободата, която ще извоюва за народа си и неговото признание са достатъчна награда. В На прощаване той споделя с читателите си, че не търси отплата за саможертвата и изгубената си младост. В баладата Хаджи Димитър казва и една друга истина Тоз, който падне в бой за свобода,/той не умира. Краткият земен живот е несъизмерим с духовното величие и