След обединението на Германия и прехода от края на 80-те години почти не минаваше година, в която писатели, критици, публицисти, а и културолози да не оповестят прииждането на някое ново поколение. Деветдесетте години бяха белязани от непрестанно изнамиране и назоваване на поколения: едно белязано от срива на Източния блок и на социализма поколение на 89-та, едно поколение Берлин, символизирано от преместването на административната столица от Бон в Берлин, определеното от Интернет поколение @ или пък характеризираното решително от медийни и консуматорски преживявания поколение Голф. От името на тези поколения през последните петнадесет години се сбогуваха или конкретно с поколението на 68-ма, или със следвоенните история и литература въобще, а понякога и с двете наведнъж.

През октомври 1994 в седмичника Ди Цайт се появи една показателна статия на литературната критичка Ирис Радиш с характерното заглавие Вторият час нула. Тя беше един от многото опити да се детронира старият авторски елит на ФРГ, направо да се обяви за все още жив анахронизъм, за да се разчисти пътят на едно ново поколение. Продуктивността на автори като Гюнтер Грас, Херман Ленц, Мартин Валзер, Криста Волф, Ханс Магнус Енценсбергер и Бото Щраус е впечатляваща. Те все още доминират литературния разговор. И все пак настоящето, за което те разказват вече не е настоящето. Съвсем настоящо и с това на хребета на времето в близко бъдеще сега било третото следвоенно поколение, поколението на тридесет-четиридесет годишните днес.

Почти десетилетие по-късно обаче ситуацията изглежда почти не се е променила. През 2003 се видя особено ясно, колко проблематично е мисленето в поколенчески последователности. В литературната и културната история, за разлика от фамилната история, поколенията не се отделят, а съществуват повече или по-малко мирно заедно или едно до друго. Онези, с които се сбогуваха още през 1990, в голямата си част са все още живи. И са продуктивни и съвсем съвременни.

Мартин Валзер, който една година по-рано беше предизвикал дълъг дебат със своя насочен срещу Марсел Райх-Раницки и смятан за антисемитски роман Смъртта на един критик, и който оповести за есента на 2004 излизането на новия си роман Миг на любов, през 2003 въодушеви много критици с Пътуванията на Месмер, сбирка от бележки, афоризми и къса проза, с която Месмер, алтер-егото на Валзер, се посвещава на себепознание и себепредставяне. През 2002 Гюнтер Грас е разказал новелата си Рачешката за потъването на германския кораб с бежанци Вилхелм Густлоф, потопен през януари 1945 от съветска подводница. С това той предоставя нов и радващ се на внимание материал за вече дълго водената дискусия по един неудобен