Учебниците ни по история, а и фолклорът ни са пълни с разкази за хора, които отдават себе си на делото да помагат на другите. Като започнем с Крали Марко, Свети Климент Охридски... та чак до големия Левски. В нашето съзнание те са си изградили образи на смели, доблестни хора, благодарение на които народът ни е оцелял. Казано по-ясно герои.

Мотивът за героя се появява още в Древността. Той е човек, който притежава по-особени качества в сравнение с останалите. В един определен момент от живота си той решава, че ще се посвети на помощта на обществото. Под една или друга форма образът на героя се пренася през вековете и присъства у всеки един народ включително и нашият, българският.

В историята на България герои има немалко знайни и незнайни. В крайна сметка добре, че ги е имало в противен случай нямаше да изпитваме и капката гордост, че сме българи на празниците, когато те биват споменавани Съединението, Денят на независимостта и т.н.

Че в страната ни герои е имало, спор няма. Слава Богу. Успели сме да съхраним спомена за тях и учим поколенията на техните подвизи. Въпросът е защо днес не се раждат такива хора, защо не можем да се сетим за човек, когото да наречем герой?

Труден въпрос. Може би защото у нас днес ги няма качествата, характерни за героя. Тук изключвам физическата сила. Тя в никакъв случай не е във възможностите на всички ни. По-скоро говоря за духовните качества.

Първото такова качество е обич към България. Умишлено или не тя е на път да изчезне. Днес е по-лесно да кажеш Не искам да живея в тази скапана държава, отколкото да направиш нещо, с което да промениш ситуацията. Няма да казвам точно какво то е специфично и съгласувано с положението на всеки един от нас. Той или тя трябва сам/а да го открие.