ГЕОРГИ РАЙЧЕВ

Георги Райчев заема видно място в нашата белетристика. Той не е от най-големите ни писатели, но е един от най-своеобразните и разноликите. Природата го е надарила щедро и с верен, тънък усет за значимото в живота, и с ярка оригинална дарба да се превъплъщава в многообразните прояви на човешкия дух, и с вярно артистично чувство за колорит и език ... Но цялостното творческо развитие на Георги Райчев ни убеждава, че той не е осъществил напълно всичките си заложби. Само в най-хубавите си творби, а те не са много на брой, остава верен на себе си. Не са редки случаите, когато изневерява на своя талант, поема чужди, стръмни и непроходими пътища, които го изморяват с острите си завои, с опасните си криволичещи пътеки и с непосилните за преодоляване препятствия; излишно робува на модата, хвърля се стремглаво и безразсъдно в противоречиви увлечения, които изсмукват много от жизнените му творчески сили. Той сякаш не'е искал да остане в рамките на своите възможности, стремил се е да ги разбие и да излезе извън пределите им и извън пределите на българската литература. Тази негова амбиция да надмине в областта на белетристиката не само предшествениците и съвременниците си, а и самия себе си, е може би най-положителната му черта. В това отношение той прилича много на един друг наш писател, който е негов пръв учител и наставник в литературното поприще на Антон Страшимиров, чието творчество също буди тревожно усещане за нещо неосъществено. Но Страшимиров е по природа стихиен и противоречив, с напрегнат тревожен дух, изключително деен и дълбоко социален. Неговият метежен темперамент го въвлича не само в противоречиви литературни вихрушки, а и във всички обществени урагани на епохата. Неутолимата му любознателност го тласка към най-разнообразна дейност. Георги Райчев е съвсем друг по природа. Той не е тъй изменчив като човек, не е тъй деятелен и стихиен, дори е малко неподвижен, малко тромав, много упорит и неподатлив на разни промени и метаморфози. Той винаги съзнателно се стреми да преодолее нещо в себе си, да надвие първичната си природа, да се отърве от тоя досаден господин, който носи в себе си, който му пречи навсякъде и във всичко". Но усилията му да се пребори с виталната си натура, със селската си неподвижност и недодяланост най-често са безрезултатни.

Не е така лесно да се проникне в същността на люде като Георги Райчев пише близкият му приятел Николай Лилиев, които сами подлагат на съд постъпките на своя живот, които сами воюват най-често със себе си, отвратени от това, което са, безсилни да преминат към онова, което биха искали да бъдат".

Неустановеността, неуравновесеността и вечното раздвоение в творчеството му не могат да се обяснят със стихиен прилив на душевна енергия, със сложна, неорганизирана и противоречива душевност. Липсата на цялостност и вътрешна хармония в произведенията му мъчно може да се съчетае с установената му здрава селска психика, която винаги се съпротивява на болезнените интелигентски терзания, на изтънчените обременени психики. Очевидно е несъответствието между човека Райчев с упорития му, стабилен характер и твореца Райчев: неустойчив, неуравновесен, вечно търсещ себе си в юнашка- борба с литературните влияния. До края на живота си той остава чужд на интелектуалната изисканост и на болната градска психика, а като творец неведнъж е доказал колко дълбоко я познава и разбира. Личната и творческата биография при него не се покриват.

Изключително жизнен и здраво сраснат с българското село, Георги Райчев е по природа силен и първичен, враждебен на душевните съмнения и раздиращи вътрешни противоречия. Нисък, набит, червендалест истински син на полето, което ражда тежката бакърена загария" такъв го рисуват съвременниците му. Като изключим