Не всякога и не всичко от онова, което твори въображението ни, се явява като единна и завършена картина. Има миражни области, дето палмите са обезлистени, и пустини, дето керваните са без водачи... Тези моментни проблясъци на нашето въображение, откъслечни и бегли, добиват само в редки случаи пълнота и връзка, каквато имат те в действителността. Ето защо те ни се виждат винаги като отломки от някаква иреална картина, довъобразяването на която е било творчески гнет у не един модерен поет. Без връзка, без единство те люшкат душата от полюс на полюс и извикват чувства и настроения, в сложната мрежа на които поетът започва да се отнася към тях, както се отнася всеки от нас към виденията на една просъница. Образът, станал веднъж предмет на емоционално изживяване, почва да губи не само от своята призрачна мъглявост, но - до известна степен - и нещо от онази своя "валидност на фикция", която е имал за съзнанието като бездушна игра на въображението.

Това превръщане на иреалното в реално под огнения свод на чувствата и настроенията, това чародейство на душата образува един от най-съществените моменти в творчеството на поета и този момент не липсва даже и там, дето не всичко е завършено - не всичко довъобразено. В стиховете на един Стефан Георге отделните образи се явяват не всякога свързани с една цялостна картина, ала всички те са постигнати като реалност по пътя на едно комплицирано емоционално изживяване.

Не такава е поезията на Гео Милев. Както в стиховете на Георге, комуто Гео Милев подражава нерядко, тъй и в "Жестокият пръстен" образите са недотворени, недовъобразени, ала до тях душата на поета не успява да се приближи никъде. Ето защо те си остават и в най-добрия случай само бездушна игра на въображението, вследствие на което иреалното не добива за съзнанието никога онази валидност на реално, тъй характерна за отношението на твореца към неговите образи. От начало до край Гео Милев гледа на своите образи като на голи фикции. Нещо повече дори: в едно от своите стихотворения той ги разобличава сам като такива:

Нечакано смехът на Източния Океан

разбуди Небесната империя:

пред нас - сред хризантеми,

тържество и изумруди -

застана необхватното,

застана златното Сърце на Изтока:

- Невероятно! -

Гео Милев, който живее не само с тежненията на модернизма, но и с онези на някогашния немски романтизъм, си е мислил, разбира се, това нестеснено "Невероятно!" като "romantische Ironie und Willkur"; в същност обаче то е само едно наивно себеизлагане на поета, при което четецът си представлява неволно Гео Милев в кокетливата поза на Венера Калипигос - огледващ жалкото бездушие на своите образи...

А колко хладно, колко безчувствено се отнася поетът към образите на своето