Символизъм

Генезис на символизма

В европейската литература символизмът идва през последната четвърт на 19 век, за да отрази настроенията на интелигенцията във време, когато социалните, обществените и моралните противиречия на капитализма създават трудни условия за съществуване на творческата личност. Поети като Шарл Бодлер, Стефан Маларме, Пол Верлен, Артюр Рембо заживяват със съзнанието на обреченост. Социалната корупция и моралното разложение пораждат сред интелигенцията духовна отмора и отчаяние.

Седемдесетте и осемдесетте години на 19 век са за френската култура епоха на глобално разочарование. Като трагичен израз на отчаянието и безизходицата се изтръгва викът на Рембо: На кого да се доверим? На какъв идеал да се молим?... Каква цел да направиш своя? Върху социалната основа на загубени илюзии, на неверие в активното начало на живота се раждат духовното декомпозиране на личността, тревожното чувство за сплин (унило настроение, тъга, отегчение), опитът за спасение в гордостта на собственото страдание, в изключителността на това страдание и в неговата интензивност.

Бунтувайки се срещу суровата, неподвижна видимост на нещата, срещу умъртвените от позитивизма вещи, декадентите отвориха за символизма вратата към невидимото. Двумирието на символизма, откриването на невидимия свят зад видимия и на душата на нещата стоят в основата на тоя бунт срещу задушаващото всекидневие. Метафизическия глад по непознатото и чудесното, чувството за ново и чувството за мистерия, които лежат дълбоко в художествената система и в естетиката на символизма, се раждат още през тая първа, декадентска фаза на символизма.

Появата на редица школи и течения Романска школа, натюризъм на мястото на символизма говори едновременно за вътрешни промени на естетическата основа на символизма под въздействието на нови художествени тенденции, за трансформация на неговата поетика чрез взаимооплождането му с други течения и същевременно за историческата смърт на символизма.

Опитът да се проникне зад видимостта на явленията, да се види общото зад индивидуалното, да се потърси философският смисъл на битието чрез образа символ; амбицията да се замени описателната и подражаващата функция на образа с претворяваща всички тези тенденции правят символизма първа и сериозна крачка към новаторските търсения на литературата и изкуството на 20 век.

Отвратени от света, който ги заобикаля, символистите до голяма степен отразяват художествените реакции на отчуждената човешка личност. Неприемайки съществуващата действителност, те изпадат в самотни и трагични противоречия, като превръщат света на сетивното и вещественото в отблясък на света на вечната идея, на предвечния космичен порядък и хармония. Извикали на помощ връзката между преходното и вечното, крайното и бзкрайното, те са същевременно хипнотизирани от идеята за абсолюта, запленени от големите мащаби на вечността и идеята, от красотата, чийто единствен носител в свят на меркантилни стойности и отношения се явява изкуството. Те създават теория на съответствията между видимия и невидимия свят, търсят по свой път връзката