Понеже Стаматов гледа на своите книжовни творения без всяка суета и пише само в ефимерните минути, когато не може да пръска в разговори своето горчиво наблюдение, своя жесток сарказъм и своите песимистични афоризми, едва ли някога си наумява с тъга, че в тая България, дето прогърмяха ненужно толкова имена, той е почти неизвестен. Писателят, който е рисувал нашите нрави с един озлобен дух на отрицание и сякаш с отмъстителност, вижда вероятно в своята литературна съдба едно потвърждение на своите мрачни възрения, Тъй Молиеровият Алцест се радваше, че ще изгуби своя процес, за да докаже, че наистина не съществува правосъдие.

Инак тая слаба известност на Стаматова е доста странна. По своя дух неговите разкази трябваше, напротив, да се нравят най-много на нашата интелигенция. Те изразяват наистина нейните настроения на социално недоволство и нравствен бунт. При това, единствен между младите ни белетристи, Стаматов е засегнал тънките и болезнени струни на нашето горе-долу културно общество. Другите са отбягвали тия теми по някаква инстинктивна боязън или нарочно. Едни от тях ни рисуват вечно еднакви селски сцени, които са ни вече дотегнали със своята плитка психология, с еднообразните си силуети и с някаква блудкавост в състраданието. Други плахо забулват своя взор пред кипящия и грозен, и мъчителен живот и търсят мотиви на творчество в мъртвите легенди на миналото; но вдъхновението е тук изкуствено, езикът се труфи с увехнали очарования, и един дъх на суха архаичност вее в тия произведения, които искат уж да се издигнат до наивната и вечно млада поезия на символите,

Стаматов не търси теми в монотонните и повърхностни анекдоти на селския живот, нито протяга груба светотатствена ръка към народните умотворения. По инстинкт на човек, който има остро ошущение за нашата съвременност, той насочва погледите си главно върху живота на интелигентните слоеве. В тях той търси новата българска душа, формирана под гнета на лютите нужди на новия живот. Лъхната от леки веения на чуждата култура, озарена божем от някакви лъчи на идейност, тая душа е сурова в действителност, както е била през тъмните времена. Суха и твърда, с бездни от егоизъм, сгърчена сякаш в някакво озлобление, тя е способна да се издигне в мимолетни пориви само за да падне пак в своята първична грубост, но вече съвършено овдовяла от илюзии и отрицаеща еднакво небето, нравствения дълг и човешката красота. Тая душа Стаматов не е могъл да ни я представи с нейните остри конфликти, с яростните й устреми, едва скрити зад ново заучените светски гримаси, и с нейното дъно от атавистични страсти, наследени от незнайни и трагични поколения: той ни е дал от нея само някои откъслечни и бързи видения. Но те са тъй призивателни, тъй енергична и люта ръка ги е рисувала, такъв