Франсоа Вийон

• първият поет на новите времена, родоначалника на френските прокълнати поети

Редица учени са склонни да идентифицират с него началото на френския Предренесанс, защото именно тогава, около средата на XV в., френската поезия скъсва завинаги с литургическите песнопения и става литература в етимологическия смисъл на думата. Вийон, освен с фантастичното владеене на езика, помита и с автентичността на поезията си, която е пълно отражение на живота му. А какъв живот само. На добре образован престъпник и пройдоха. Въпреки покровителството на заможния си осиновител, който му дава добро възпитание и обазование, Вийон избира пътя на риска, скитничеството и грабителството. Дали за да се отърси от комформизма и конвенционалното ежедневие или тласнат от неволно извършеното убийство, той следва горчивата истина на свободата в несигурността на утрешния ден. На двайсет и пет годинизаедно с няколко аверчета обира Наварския колеж, за което по-късно е хвърлен в затвора със смъртна присъда. Там пише своето Голямото завещание, като дори в този час на обреченост успява да се надсмее над съдбата:

Зоват ме Франсоа, това ми тегне,
в Париж, край Понтоаз отрасъл странник,
но в мазен клуп въже палачът щом затегне,
вратът ми ще узнай тежи ли моят задник.

По ирония на съдбата (в тон с иронията на Вийон) край затвора минава новоизбраният крал Луи 11ти и по традиция дава амнистия на стотина затворници, сред които е и той (Луи 11ти). Това не го спира да продължи по съмнителната пътека на бохемството и авантюризма. Поради вечната заплаха от бесило, поезията на Вийон е тясно свързана със смъртта и преходността.

Премахва хубавия тен
смъртта променя ни изцяло:
оклюмал нос и врат вдървен
(добре, че няма огледало!).
И теб ли, дивно женско тяло,
познало всеки миг щастлив,
те чака черно покривало?
Не влиза никой в рая жив.