Фолклорното и модерното в поемата Ралица

(Интерпретативно съчинение)

Роден през 1866г., Пенчо Славейков пише в края на ХIХ и началото на ХХ век в период на преход и изпитание за националните идеали и нравствените ценности. Творчество му е пример за отражението на тези обществени промени върху темите и проблемите на българската литература от онова време. От една страна, поетът остава духовно свързан с талантливия си баща и с традиционните възрожденски идеи, застъпени в текстовете на Петко Р. Славейков. От друга страна, младият Славейков членува в модернистичния кръг Мисъл, където попада под влиянието на разнообразни новаторски концепции от западна Европа. От преплитането на тези два фактора се раждат редица произведения, които обръщат поглед към фолклорното мислене, придавайки му ново звучене. Сред тях е и поемата Ралица.

Ралица се отличава с художественото единство между традиционните стилови и езикови похвати и етични норми и една модерна психологическа проблематика. Славейков черпи основни сюжетни схеми, теми и мотиви от фолклора и използва изразните средства на народната песен, за да рамкира българския патриархален космос и постави начални щрихи по главните образи в поемата си. Вглеждайки се в миналото, той извежда и утвърждава най-стойностните качества на българина, но и ги преосмисля за целите на новаторския си творчески замисъл. На основата на традицията Славейков създава един по-реалистичен и многопластов свят. В този нов свят поетът отделя важно място на проблемите на индивида в обществото, психологическия аспект на събитията, и изразява прозрения за човешката същност. Като поставя в центъра идеята за силата на човешкия дух, който надмогва личното страдание и отстоява своя избор, Славейков окончателно се откъсва от фолклорните традиции в българската литература.

Поетът използва фолклорните и модерни елементи още в описанието на времето и обстановката в Ралица. Споменаването на сезонните промени и съпътстващите ги празници от народния календар създава представа за изминаващо време: Кръстовден мина, гората пожълтя, зимна впелица, вече великденските пости преваляха,при пролет се помина, есента доби рожба и др. Така Славейков очертава познатата от народните песни и предания цикличност на времето, която подсказва затвореността на обществото. Но тук поетът заимства този фолклорен елемент само за да го разруши, като преобърне класическата подредба на сезоните. Започвайки с есента, а не с носещата живот пролет, Славейков смело излиза от традиционния модел и внушава, че външните процеси на природата влияят на човешкия живот по непредвидими начини. Затова хората не трябва да разчитат на постоянство от външния свят, а трябва да се концентрират върху обладаването на вътрешните сили. Описанието на пространствата в Ралица носи подобни универсални послания. Битът на българина и типичната атмосфера на патриархалния свят с неговите празници, седенки и сватби присъстват осезаемо. Опоетизирани са делникът, празникът и най-характерните моменти от народните обичаи срещите при извора, хорото, сватосването. Поемата развежда читателя из познатите от народната словесност места: седенките, чешмата, дворовете, домашното огнище. На този фон се разиграват човешки драми, които обговарят непреходни добродетели - част не от бита, а от битието. Най-категоричният пример за това как традиционното място се превръща в символ на една човешка ценност е срещата на Ралица и Стоичко на чешмата. По принцип това е типична среща между най-прекрасната девойка на селото и нейния изкусител; същият сюжетен елемент присъства и в Изворът на Белоногата от Петко Славейков. Наситена с фолклорна стойност, тази среща активира драматичното напрежение в поемата и допринася за