Teма N9

Физическите и нравствените добродетели на българката в поемата Ралица от Пенчо Славейков

Пенчо Славейков е най нежният и най вглъбеният български поет, обладан от силна любов към българския народ, чиито най прекрасни творби той възпява в редица от творбите си. Основно в този род произведения е народния бит, а успоредно с това той поставя много психологични и етични проблеми от живота на хората.

Стъпил здраво върху традициите на българското народно творчество, Славейков създава няколко вълнуващи битово психологични поеми, сред които са очертава с особена яркост в изображението поемата Ралица

Следвайки примера не баща си в Изворът на Белоногата, мечтателният поет създава тази вълнуваща творба, в която обаче разширява обема на проблемите в живота на българската жена.

В сентъра на поемата стои образът на Ралица, а останалите герои се разкриват във връзка с нейното изображение. Нейният лик засиява със своята омайваща красота още в първите стихове на поемата. Красотата на българската девойка е внушена с изключително оригинално сравнение:

Като оназ вечерница в небето

една бе в село Ралица девойка...

С хубостта си тя грее като най ярката звезда на небето и нищо чудно, че всички ергени в селото лудеят по нея. И точно тук авторът подчертава, че външната красота на Ралица е в пълен синхрон и се слива с вътрешното обаяние на характера и. Само чрез един щрих модрия и поглед той разкрива нейния вътрешен чар.

Останала пълно сираче, отраснала в дома на леля си, тя подарява любовта и сърцето си не на някой богат момък, а на бедния, но трудолюбив и честен Иво. Чрез поетически образи-символи от народното творчество Славейков разкрива по неповторим начин тяхното сходство и силната им любов:

Той беше строен явор столоват,

тя тънка, вита, кършена лоза;

лоза се окол явора обви

около Ива Ралица девойка.

Вярна на своята любов и чистото си сърце, Ралица с чест и достойнство отстоява срещу задирянията от чорбаджийския син Стоичко Влаха. Неговата господарска психика, подсилена от страстта по Ралица, го води до срещата му с нея край извора за вода. Свикнал да получава всичко, което пожелае срещу парите си, той се опитва да спечели сърцето на момичето срещу наниз жълтици и обещания за охолен живот и разкош. Чувствата на Ралица са подложени на изпитание, но нейната висока нравственост и здрав морал и помагат да устои на натиска. Силни и покоряващи със своята сила са думите на нейният отказ:

Пусни!...Сърцето силом се не взема.

Не е то пита, то се не ломи!

Този момент от творбата издига на най висок пиедестал непокварената и неподкупна душа на българската девойка, носителка на най чистите народни добродетели.

Не случайно той отново сравнява девойката този път със слънцето, което топли и радва сърцата на хората. Така поетът показва нейното благородство, полъха, който излъчва и обаява хората около себе си.

Славейков не спира разказа си със сватбата на Ралица и Иво. Продължавайки събитията, той внася нови черти в образа на своята героиня. Честит и радостен е