Cis Moll от П.П. Славейков

Това произведение представлява философски размисъл на поета за съдбата на един от най-великите хора, живели на този свят - композитора Бетховен, краят на живота на когото преминава в трагична за твореца глухота. Чрез съдбата на гениалната личност Пенчо Славейков разкрива смисъла и същността на човешкия живот, постигайки метафизична дълбочина в изобразяване на най-висшите ценности в човешкото съществуване. Стихотворението се предхожда от епиграф So pocht das Schicksal an die Pforte /Съдбата чука на вратата/, смисълът на който представлява лайтмотив на петата симфония на композитора. Образът на съдбата като че ли се пренася от произведението на Бетховен в една творба, посветена на него. Със сигурност можем да кажем, че тази връзка не е случайна. Поетът подчертава с това органичната връзка на сътворението на изкуството с живота на самия творец.
В началото на стихотворението се появява образът на Бетховен, застанал пред отворения прозорец, пред погледа на който е изобразена прекрасната картина на лятна нощ. Поетичното описание на нощта е пресъздадено с помощта на красиви епитети и метафорични изрази:
Таинствена и чудна лятна нощ
полъхваше с дихание си морно,
и леяха над сънний мир приветно
сияние рой трепетни звездици;
невнятен говор водеха со тях
в градината събудените вейки.

Природната картина не намира отзвук в душата на Бетховен, той не забелязва нейната красота - вече съществува стена между него и външния свят: той не само не чува звуците на природата, но и гледа без да вижда нейните прелести. Затова описанието на нощта се прекъсва с едно лаконично изречение: Нощта бе ясна, което е противопоставено по смисъл и емоционална нагласа на състоянието на композитора, предадени чрез следващите думи: ...но злокобен мрак се сбираше Бетховену в душата....
С вътрешен смисъл и дълбок подтекст е наситено наречието тихо, което се появява в началото на първия и също така в началото на втория пасаж на творбата: Отмахна той завесите и тихо застана...; И тихо отдръпна се назад,. Тишината е символ и синоним на глухотата, обгърнала човека. Тишината вече започва да обсебва цялото му съществуване, неговите движения заглъхват, стават тихи: тихо застана, тихо... отдръпна се. Но тази тишина се прекъсва с бурен вихър от звуци на свирещия на роял глух композитор. Поетът употребява тази смислова антитеза тишина - звук за да подчертае драматизма на изобразяваната ситуацията. В същото време това противопоставяне придава динамизъм на повествованието като след това звуците на рояла веднага се прекъсват и героят е обхванат пак от злокобни мрачни мисли.
Следва монологът на глухия творец, в който звучи отчаяние и безнадеждност. Той сравнява себе си със слепеца, за когото няма слънце, а само адский ужас на безпросветна нощ. Само звуците на музиката придаваха смисъл на неговото съществуване, но сега, когато те изчезнаха за музиканта изчезват навеки и слънчевите лъчи, с които той отъждествява живота. В този смисъл за Бетховен /а също така и за автора на това стихотворение/ слънце, музика и живот са синоними и неразделно съществуващи същности.
Жестока е иронията на съдбата на този гений, преследваща го навсякъде:
...со своя злобен и ужасен смях: