Философски и исторически програми

За разлика от етнопрограмите, историческите са по-многобройни, дисперсирани и трудни за обобщаване. Те дават път за школи и

направления с незадължителна прагматика. Голяма част от тях са само умозрителни построения, не винаги балансирани около едно ядро - човека или Обществото. Привличането или използването на чисто абстрактен материал често ги прави игра на ситуации без видима полезност. Но те са фонд и перспектива, универсална категория, от която всички "плагиатстваме".

Най-сериозния проблем, пред който се изправяме, е отделянето на същественото от несъщественото. Както ще се види по-нататък става дума по-скоро за отделяне на системното от несистемното. Въпросът е по сложен отколкото изглежда на пръв поглед. Той опира до отношенията философия на историята към социологията, а в значителна степен и до определяне на известно пристрастие към "големината", "обема" на общото по отношение количествени или качествени характеристики на частното. Въпреки че може да се смята за приключила дискусията, даваща право на живот на социологията, двете науки се състезават и днес в приоритетите си да изследват Обществото. Доколкото философията на идеите за историята разграничава два кръга пробеми - онтологически (занимаващи се с въпросите за генезиса и същността на обществото, факторите, от които зависи насочеността на историческото движение, логиката и двигателя на историческия процес, цел, смисъл и перспектива на историята и т.н.) и гносеологически (характер и специфика на историята и историческото познание, функции, задачи подходи и методи за това познание), всеки опит за обобщение предварително е обречен на т.нар. същностна критика. Любопитно е, че според защитниците на относителната самостоятелност на философията на историята, онтологическата проблематика, занимаваща се изобщо с проблемите на битието има смисъл само когато се изхожда от позитивистки позиции (онтологическия нихилизъм отрича изобщо съществуването на предмет в науката) за битие, движението и развитието му. Онтологията или т.нар. "метафизика на историята" във философски план може да деградира в познавателен песимизъм (В. Дилтай, Р. Колингууд) или познавателен оптимизъм ( Б. Кроче, К. Манхайм). Съвместяването на тези две крайности е невъзможно. Противопоставянето им означава избор, защото трета е изключена. Изправени сме пред елементарна логическа схема, която ще се опитаме да усложним.

Историческите теории и програми като "антологии" и коментар са представени в многобройни публикации. Почти винаги подходът към проблема в нашия век се е заключавал в прегледи на възгледи за т.нар. философия на историята, донякъде критика на класическите теории за историята и отсъствие или рядко присъствие на нещо ново. Че "новото" е позабравено "старо", влияе на ХХ в. много повече, отколкото на миналите столетия. Концептуално съвременната стерилност вероятно е естествена. Това не е удар върху континуитета, а негово развитие. Само в този смисъл можем да употребяваме и понятието "парадигма". Засега е трудно да се излезе от омагьосания кръг на преповтаряне и "опити" за ново тълкуване. Най-малко такива са изискванията за определена научна коректност, в която греха "плагиатство" е норма без особено покритие.

Ограничени в тази рамка сме задължени да припомним (открием) от миналото рационалното и полезното в историческите теории. Това предполага форма на