ФИЛОСОФИЯ НА ДВОЙНОТО КОДИРАНЕ

В СТИХОТВОРЕНИЯТА ЗА ДЕЦА "УЖ СЪСЕДИ" И "ГРАДСКО

ЛАЛЕ" НА ИВАН ЦАНЕВ

Иван Цанев с новаторска нагласа и в съдържанието, и във формата, и в цялостното изграждане на отделните книги създаде поезия за деца, част от която е вече учебникарски образец.

Още самите заглавия на повечето книги, предназначени за деца, са обвързани с природовидимото живеене на българските деца, техните четирисезонни приключения сред Природата: "Дневно щурче" (1975), "Чухалче" (1979), "Седем вятърчета" (1982), "Трички сестрички" (1985), "Помничета" (1986), "Училище за слънчогледи" (1986)...

Природата за този поет е винаги в синхрон с четирисезонната българска характерност. Човекът (в частност малкото дете) съмишленически общува с ония природни дадености, които водят до емоционални отреагирвания и мисловна изводност. Така пресъздаденото от поета не е само пейзаж или случки сред четирисезонен пейзаж, а нагласа за малкия слушател и читател да се включва активно в един живот, който има неотделима свързаност. Тази свързаност - "човек -природа" - води до нравствена, естетическа и социална нагласа и сугестибилност.

В стихотворението "Уж съседи" от стихосбирката "Чухалче" (1979) откриваме най-малко два пласта на разкодирване. Близкият до децата пласт е ангажиранс конкретно видимото живеене на слънчогледа. Всичките растения от Природата, обвързани с човешкото битие, малко или повече са благодарни на Слънцето. Но никое от тях не е така робски зависимо и робски благодарно на Слънцето както слънчогледа. То затова и името му е такова - непрекъснато да се взира в Слънцето, да благоговее пред него, с робско почитание да се обръща към неговите лъчи. Но докато цъфти и зрее. Узрял, вече слънчогледът застава в една единствена поза, мълчалив и вглъбен като прозрял много истини в живота мъдрец. Докато цъфти и зрее, той наистина е така прехласнат от Слънцето, че не забелязва нищо около себе си. А всъщност около себе си какво може да има, какво може да живее, освен негови себеподобни пак слънчогледи. И най-близкият му съсед ще бъде пак слънчоглед.

Слънчогледът не осъзнава себе си, докато цъфти и зрее, като нещо самостоятелно и независимо. А напротив: "Стои като наказан в пек и зной/ и вечно в Слънцето се взира той." Това наказание е самонаказание. Сравнението с наказаното същество (логична асоциация с наказан човек) е провокация към мисловността на подрастващите да размишляват доколко и как едно живо същество, било то растение, животно или човек, може да се самонаказва, спрямо други природни същества колкото и силни, властни, височайши да са те. А когато самонаказанието е съчетание от робска възхита и робско самопреклонение, то може да бъде една излишна заблуда и нищо повече. Ако предварително това е програмирано с цел да опознаеш Природата около себе си, да опознаеш оня, с който свише си обвързан - в случая да опознаеш Слънцето и слънчевия кръговрат - е съвсем друго нещо. Защото в името на нови и нови познания и себепознания дори могат да се жертват определена част от собствено достойнство, от собствена самоизява, от собствен просперитет. Но само тогава. А когато сляпо си заблуден в нещо, което те е омагьосало, шашнало, превърнало в роб, тогава и живеенето ти е робско. Тогава нямаш време и в себе си да се вгледаш и да се вгледаш и в най-близкия си съсед. Тогава ставаш напълно ограничен саможивец. Превръщаш се в глухоням роб на господаря си. Дори този господар да е Слънцето. Отчуждението напълно те е обсебило (ето втория пласт на разкодирването). Едното същество е Слънцето - най-дарствената свиша природно субстанция с космически свръхвъзможности. А другото същество е слънчогледът - притежател на сляпо, на