Фейлетоните на Алеко - художествена характеристика на 90-те год


Най-голямата сила на Алеко Константинов е в чистотата на творческата му съвест. В морето от ужасяваща бездуховност писателят остава един от самотните острови на висока нравственост и човеколюбие. Няма сила, която може да отклони самотния рицар на честта от поетия труден житейски и творчески път. Всеки текст, написан от Щастливеца, се превръща в сигурен ценностен ориентир по несрeтните национални пътища, заличени от подлости, кариеризъм, политически боричкания, корупция и всякакви злоупотреби със словото и властта. На всички възлови места в държавата се е настанила войнстващата некомпетентност с нисък морал и низки страсти. Вирусът на Ориента, в съслужие с потисканата през робството страст към капитала на Запада, са поразили българската среда и са разградили българските добродетели до зловещите им противоположности. Байганьовщината постепенно придобива очертанията на национално бедствие. Като по правило нейни са парите и властта, а високата нравственост и духовност са удостоени с място в периферните зони на общността.

Като един от най-ярките представители на критическия реализъм през 90-те години на ХIХ в. Алеко Константинов с изобличителната сила на сатирата заклеймява тъмните герои на нашата социална и политическа действителност. Богатството на езика, многобройните похвати и на места грубият и циничен изказ на Щастливеца изграждат напълно реалистичен и ясен образ на тази епоха. Като интелектуалец, Алеко се ползва от морално извисеното си място в обществото, което му позволява да изобличи и съди паразитите сред народа. Демократичните му разбирания се сблъскват с безчестията, корупцията и манията за пари и власт, срещу които се бори чрез силата на словото. Любовта му към човешката личност го подтиква към критика и открити обвинения към тези, които докопали се веднъж до властта мачкат и унищожават обикновения човек. Хуманистът иронично рисува жалките портрети на новите хора, потъпкали вечните морални ценности. Следосвобожденската действителност ражда антиподи на великите българи, а Алеко ги обобщава и типизира в общ модел на поведение и разсъдък на цялата нация в своите фейлетони.

На фона на този общ модел, висококултурният и образован творец се явява като напълно несъвместим със своите демократични разбирания за устройството на света. Болезнено е изживян сблъсъкът с грозотата от извисената и принципна личност Алеко Константинов. Алеко издига нравствени идеали, критерии, които чрез хуманизма си коригират посоката на морална деградация на българина. Той противопоставя в творчеството си две философски виждания, които са крайно полюсни и се сблъскват на естетическа основа. В житейското измерение на този конфликт обикновено побеждава грозното, което е и социално обусловено от новите, икономически условия, но в обърнатото огледало на Алековото творчество в духовен аспект тържествува доброто.

Ръководните си принципи Алеко изказва най-точно в Моята изповед. Девизът на автора се състои от най-резистентните ценности за човечеството: Свобода, честност и любов. В конкретната историческа