Фази на определянето на данъка

Данъкът е многоаспектно и сложно явление. Неговото добро познаване и рационалното му използване в значителна степен зависят от компетентността за единството и различията между елементите, които ги обуславят. Затова и данъчната наука има за основна цел да представи една или няколко класификации на фактите и обектите, които влизат в полето на нейното изследване. Всъщност направените дотук анализи на данъка дават възможност да се разграничи: данъкът в тесен смисъл на думата; парафискалните такси; фискалните монополи; вноските за социално осигуряване. Ако вниманието се насочи към данъка въобще, може да се види, че този термин се покрива с голямо разнообразие от форми. За всички тях може да се добие определена представа, ако се вземат предвид традиционното разграничение на данъка, понятието данъчна система в нейния класически вид и данъчната система в широк смисъл на думата.

1. Традиционни разграничения и класификации на данъка

Традиционната класификация обикновено започва с общоизвестното разграничаване на данъците на преки и непреки. След това тя включва изследване на различията между данъчните форми, базиращи се на състава на облагаемата маса, начина на определянето на данъците и завършва с Т.нар. икономическа класификация на данъците.

Няма изследване, посветено на данъците, което да не се съобразява с разграничаването им на преки и косвени. Това е така, защото класифицирането на данъците на преки и непреки има голямо практическо значение. По стара традиция тази класификация предлага сравнително точно разделяне на данъчните постъпления, което се приема от данъчните органи и изследователите като свидетелство за структурата на данъчните услуги на определен брой страни и за основа на терминологията, заложена в данъчните закони.

Най-общо може да се каже, че преки са данъците, които се определят периодически (обикновено година) върху собствеността, професията или дохода. В същото време данъците върху потреблението и обръщението - данъците върху оборота, митата и регистрационните такси, които се събират чрез цените на стоките и услугите, са непреки. В този аспект всеки финансист трябва да разграничава:

*Класическото определение за преките и косвените данъци. Класическото виждане за преките и непреките данъци е отразено в редица финансови и бюджетни документи, свързани с данъчната практика на 18 век. В тези документи се отбелязва, че преките данъци обхващат както поземленото, така и персоналното облагане, Т.е. изземват се директно от поземлените фондове или пряко от личността. Те се установяват чрез кадастър или данъчен регистър и засягат непосредствено данъкоплатците. Двайсетините, данъкът върху колите, поголовният данък, безплатният труд за войската и откупуването на военната служба, са преки данъци. От друга страна, непреки са всички данъци върху производството, продажбите, транспорта, използването на множество обекти на търговията и потреблението. Те засягат обикновено производителите, търговците или превозвачите, но се понасят и плащат непряко от потребителите. .Класифицирането в зависимост от въздействието на данъка. При използване на концепциите за групиране на данъците важно значение има разграничаването на преките и косвените данъци в зависимост от влиянието (въздействието), което оказват. Тук аргументите се позовават на виждането, че има данъци, които обхващат доходите само на едно лице. В същото време съществуват данъчни. форми, които налагат участието на няколко лица в плащането. Става дума за данъци, при които облагаемата личност и реалният платец са едно и също лице и данъци, при които дадено лице е законен длъжник, а друго - истински платец.

*Класификация в зависимост от основанието за събиране на данъка. Ако в основата на критериите за групировка се постави основанието за събиране на данъка, възможностите като че ли са поголеми. Става дума за това, че:

- Прекият данък периодично засяга ситуациите, имащи постоянен и определен характер. Такива са притежаването на определени активи, създаващи доход или даващи основание да се очаква доход. Тук може да се причисли и упражняването на конкретна трудова дейност, тъй като наличието на въпросната ситуация на дадена дата е данъчно основание на някои преки данъци.

- Непрекият данък обхваща движението на собствеността или ползването на собствеността (търговските обороти, услугите, пускането в обращение на един продукт), които съставляват основание за събиране на данъка и които обуславят обособяването на непреките данъци.

Във връзка с това може да се каже, че класификацията, базираща се на данъчното основание, има определено познавателно значение. Тя се среща често в практиката и представлява определено предимство както от административна гледна точка, така и от гледище на данъчните спорове. По силата на нейните правила поземленият данък и данъкът върху жилищата са преки данъци, основани върху годишно констатирани ситуации. А данъците върху алкохола или върху оборота, които се събират на базата на определени операции, са косвени данъци.

- Различието между преките и косвените данъци зависи и от начина на определяне на данъка. Прякото облагане обхваща стабилни и периодически обновяеми операции - обстоятелство, което дава възможност да се състави данъчната декларация, изразяваща изпълнителния характер на явлението. Както се установи, разпределението и събирането на данъка са коренно различни операции. При непреките данъци обаче това различие не съществува, тъй като двата процеса почти съвпадат. В областта на данъците върху оборота например задължението се плаща по принцип в момента на реализирането на продажбите. Това разграничение има важно значение при вземането на решения за създаването на нов данък. В случая изборът между прекия и непрекия данък (по смисъла на данъчното основание) може да се свърже с облагаемата маса. От тази гледна точка таксата върху автомобилите може да бъде устроена като пряк или като косвен данък.

Данъкът ще бъде пряк, ако основание за събирането му е притежаването на автомобил на определена дата от годината на облагането. И обратно, данъкът ще бъде непряк, ако удръжката се прави по време на използването на лекия автомобил. Не е трудно да се види, че в зависимост от данъчното основание двете категории данъкоплатци не се покриват напълно. На практика изборът на данъчното основание предопределя в известна степен и избора на начина на разпределението и събирането на данъка.

Освен това прекият данък предполага преброяване на данъкоплатците и попълването на данъчната декларация, докато непрекият - предполага контрол върху обращението, т.е. наличието на документ или фактура като знак за изплащане на 'задължението. Необходимо е обаче да се има предвид, че тезата за данъчното основание, която винаги има юридически и административен характер, не държи сметка за всички ситуации. Това е така, защото философското противопоставяне между акта и ситуацията, което тя поставя в основата на разграничаването на преките и косвените данъци от икономическа гледна точка, има ограничено значение.

Аргументите в подкрепа на тази постановка може да се обвържат с данъка върху оборота, който обхваща продажбите на стоки. Никой не оспорва факта, че винаги става дума за един непряк данък,ако се има предвид, че като цяло оборотите, направени дори случайно от търговеца, са облагаеми. В областта на подоходното облагане на промишлените и търговските печалби обаче упражняването на нормална търговска дейност е само едно от условията за облагане. От тази гледна точка противопоставянето между акта и ситуацията е добър критерий.

Разбира се, принципите, изложени дотук, не са общовалидни.

Така например законодателят може да реши, че в областта на данъка върху продажбите данъчното основание не е доставката на стоката, а упражняването на конкретна търговска професия. Данъчната основа тогава е не продажната цена, съответстваща на сделката, а годишният оборот.

Може би най-реално изражение на трудностите при разграничаването на преките и косвените данъци е данъкът върху наследствата. Това е така, защото, ако без проблеми може да се приеме, че данъците върху движението на имуществото по възмезден път са непреки, не може да се каже същото за движението на имуществото, причинено от смъртта на неговия притежател. Става дума всъщност за един глобален, прогресивен и силно персонализиран данък, който се дължи при отварянето на наследството (явление, което се подновява с една средна периодичност от 35 години) върху съвкупността от имуществата, останали от починалия. Като се има предвид, че този данък практически е непрехвърляем определено може да се каже, че данъкът върху наследствата е пряк данък.

При това състояние на нещата може да се каже, че примерите с данъка върху дохода са свидетелство за съществуването и на друг критерий за разграничаване - личността на данъкоплатеца. От тази гледна точка преките данъци, към които се числи и облагането на наследствата, са данъци, които могат да бъдат персонализирани. Не може да се каже същото за непреките данъци, които по принцип имат реален характер. И този принцип обаче не трябва да се абсолютизира.

2. Разграничения в зависимост от облагаемата маса

Облагаемата маса е повод за разграничаване на две големи групи: реални и персонални данъци; специални и общи данъци.

2.1. Реални и персонални данъци

Разграничението на данъците на реални и персонални има хилядолетна история. То се среща както в римското данъчно облагане данъкът върху земята и поголовният данък, така и в данъчната практика на другите страни - реален данък върху колите, персонален данък върху колите. Не може обаче да се каже, че използваната терминология е съвсем правилна. По принцип днес всеки данък е едновременно и персонален и реален, тъй като засяга активите, стоките и имуществата на една личност. Различието се основава върху даденото относително значение в зависимост от разглеждането на реалния или персоналния елемент на данъка. То определено има по-голямо значение при изучаването на данъчните форми, съществуващи в миналото. От тази гледна точка трябва да се направи разлика между данъка, тежащ върху личността и персоналния данък. Тогава не е трудно да се констатира, че данъкът върху личността (поголовният данък) не е персонален данък, тъй като не държи никаква сметка за личността на данъкоплатеца. Както неговото име подсказва, той е данък на глава. Достатъчно е лицето да съществува, за да възникне правото за събиране на данъка. "Поголовните данъци - пише А. Смит - се събират с малко разходи и когато се събират строго дават доста сигурен доход на държавата. Затова те са твърде разпространени в страните, където се обръща малко внимание на свободата, удобството и сигурността на долните класи от народа'". При съвременните условия е характерно, че:

*под реален данък се разбира данъчната форма, която има за цел да обхване икономическия елемент без да взема предвид персоналната ситуация на неговия притежател. Типичен пример на реалното облагане е поземленият данък (една от най-старите данъчни форми), който обхваща земята в зависимост от доходите, които тя доставя. Реалното облагане обхваща недвижимото имущество, вещите, откъдето се утвърждава и изразът реален данък. Специално данъкът върху земята се определя въз основа на данните от поземления кадастър. Реални са обаче и данъците върху консумацията на алкохол, регистрационните данъци, които без изключение се организират в зависимост от качеството на облагаемите съставки. Подобен характер имат и шедулярните данъци върху дохода.