Фалш и изкуство в стихтворението на Вапцаров Кино

В лириката си Вапцаров продължава вече познати, устойчиви теми в българската поезия - за бунта срещу социалната неправда, за постигането на обществена справедливост и духовна свобода на индивида. Така той се нарежда сред поети като Ботев. Смирненски, Фурнаджиев, Гео Милев. Но както всеки голям творец, така и Вапцаров превръща познатото, традиционното в наследство с необикновено звучене. Подобно на Ботев, той отразява драматичната напрегнатост на сблъсъка между новото и старото, продължава започнатото от Фурнаджиев и Гео Милее, създавайки поезия, изтъкана от конкретни и сурови делнични образи и съчетаваща мъчителното усещане за делника с романтичната вяра. че "утре животът ще бъде по-хубав от песен/ по-хубав от пролетен ден"- така както това е направил преди него Смириенски.

Започнал своя суров диалог с епохата, историята и живота, Валцаров не подминава и проблема за смисъла на изкуството, за същността на естетичното. Верен на самия себе си, той категорично отхвърля онова изкуство, което е "Захаросано", предвзето и не пресъздава драмата на човека в ежедневната му борба за хляб. След Пенчо Славейков само Вапцаров посвещава относително тъй много текстове на творчеството, в които изразява своята концепция за неговите същност и функции. Един от тези текстове е стихотворението Кино".

В центъра е поставен проблемът за най-популярното, най-достъпното изкуство - киното. Макар и сравнително младо, то се развива извънредно интензивно. За време по-кратко от един човешки живот киното се превръща от технически куриоз в могъщо и незаменимо средство за въздействие. Утвърдило се като един от символите на бурния технически напредък през XX век, то ознаменува появата на "най-масоватa, най-достьпна форма на просвещение, която човечеството някога е познавало (Д. Грифит).

Големите кинорежисьори са убедени, че седмото изкуствo трябва не само да забавлява, но и да обогатява зрителите, да ги кара да "споделят радостите, тъгите и мъката на даден герой от екрана, а това може да стане само когато вижда там отражението на радостите, тъгите и мъките на цялото общество, т.е. Включително и своите собствени" (Бунюел). Истинското кинопроизведение може да бъде "действително хуманно, ако разработва достатъчна дълбоко и конкретно проблемите на всекидневното човешко битие" (Канито Шиндо). Киното трябва да провокира у хората желание да живеят във "взаимно разбирателство и мир" (Куросава).