Езикът памет и бъдеще на рода

Стихотворението Българският език от Иван Вазов е изградено като ода, възхваляваща родното слово. Като творец и верен син на народа си, поетът смята за свой неотменен дълг и призвание да служи всеотдайно за утвърждаване на родолюбивото чувство, без което е невъзможно да се съхрани българският род и неговият език.

Езикът е памет и бъдеще на рода. Тази истина Вазов внушава като опровергава клеветите по отношение на родното слово. Поетът разкрива историческата роля на езика за съхраняване на българщината, неговата звучност, красота, богатство, способността да се изразят най-тънките нюанси на мисълта чрез него. Родната реч е живата връзка между миналото, настоящето и бъдещето. Тя е непресъхващ извор на мъдрост и доброта. В нея се съхранява миналото ни и върху нея ще се гради бъдещето ни. Творецът се е заел с трудната задача да обори и гневно да изобличи хулите, отправени към родното слово, и да покаже езика на идващите поколения в цялата му прелест чрез съвършени словесни произведения.

Стихотворението Българският език представлява обръщение към родното слово. Още в началото на творбата зазвучава гордо изречено с достойнство определението: език свещен на моите деди.Вазов чувства езика като близък човек, изпаднал в беда, на когото трябва да се помогне. Четирите стиха от първата строфа започват с думата език и по този начин се набляга на нея като ключова важна дума за цялото произведение. Съсредоточава се вниманието на читателя върху езика и определенията, които го характеризират като ценност. Той е този, който е съхранил българщината през дългите векове на робство векове на страдания, мъки и унижения. Именно затова Вазов внушава неделимостта му от историческата съдба на народа. Езикът е свидетел на трагичната българска изтория: език на мъки, стонове вековни. Несъгласуваните определения на моите деди, на тая дето ни роди изразяват патриотизма на Вазов, огорчението му, че неговите сънародници забравят своите корени. Поетът се надява хулителите да разберат, че не е срамно да говориш на родния си език, че ако са родени в България, трябва да я обичат като майка, защото тя ги е създала да живеят, не да й причиняват ядове отровни. Емоционалната сила на реторичните въпроси е най-точния израз на Вазовата гражданска и творческа позиция. Те крият голяма болка, но и възхищение. Никой не се е вслушал в този прекрасен език, в неговите звуци сладки, зощото това, което хората притежават като даденост, не се забелязва дори. Езикът не трябва да бъде оставен на поругание, а трябва да се съхрани неговата мощ. Той е прекрасен, притежава благозвучие, богатство на звуци и тонове. Чрез съчетанието на изразителни епитети и съществителни имена метафори се достига до емоционалната кулминация:

Разбра ли някои колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?