ЕЗИКЪТ ГОРДОСТ И БОЛКА

Съчинение разсъждение върху одата на Вазов Българският език

Вазовото стихотворение Българският език е израз на синовната привързаност на поета към всичко родно.За големия патриот българското е извор на красота и вдъхновение.Затова авторът на одата се опълчва срещу хулителите на родното българско слово, които поставят под съмнение изразните възможности на езика ни и неговите художествени достойнства.

Като човек ,познаващ прекрасно богатството на българския език и обичащ всичко родно, Иван Вазов отстоява активно тази своя гражданска позиция при полемиката около българския език, при провеждането на първите правописни реформи след Освобождението.В родния език той вижда национална светиня и изпитва оправдана гордост от неговата красота и богатство.

Стихотворението Българският език е една ода, съдържаща страстна възхвала, защита и подкрепа на родното слово.Засегнат болезнено от неоснователните клевети към езика, Вазов категорично отхвърля обвиненията и изтъква всички достойнства на родната реч.В одата той се въплъщава в ролята на лирическия говорител и съзнателно повтаря и изрежда отправените от хулителите укори, за да може да им отговори достойно и ясно да покаже тяхната несъстоятелност.Още в първата строфа той уверено провъзгласява българския език за свещен.Основание за подобно определение му дава фактът , че това е един от най-старите езици в историята на Европа, а книжнината, създадена на него, е в основата на старобългарската и другите славянски култури.Българският език е свещен и поради още една причина.Той е неотменна част от духовността на народа и е съхранил в своите пластове всички негови радости и страдания, възходи и падения през вековете.В условията на чуждото владичество езикът точно отразява народните страдания.Затова е наречен език на мъки, стонове вековни.Родният език се усвоява още от първите дни и години на човека при най-важната за него връзка- връзката с родната майка.Всичко, което засяга тази съкровена струна в душата на българина, касае и езика като неразривно свързан с майката и родината:

Език свещен на моите деди

език на мъки , стонове вековни,

език на тоя дето роди

за радост не- за ядове отровни.

Лирическият говорител определя родното слово като език прекрасен и възторжено прославя неговата красота, многообразие и гъвкавост.Езикът притежава изразни средства ,с които пресъздава както трепети, така и най-тънките нюанси на мисълта.Говорителят съзнателно одухотворява езика и разговаря с него сякаш с действително съществуващ събеседник.Той окачествява като лъжливи и недопустими несъстоятелните хули и клевети, отправени към родната реч.В действителност тя е изградена от звуци сладки и в нейната жива мелодия лирическият говорител намира достатъчно основание за гордост, удовлетворение и възхищение:

Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се е някой досега

в мелодията на твоите звуци сладки?

Поетът болезнено преживява отправените упреци към езика и съвсем целенасочено влиза в задочен диалог с неговите отрицатели.Той често си служи с