Европейският съюз като Вавилонската кула

Големите в ЕС успяха да балансират претенциите на малките

Илин СТАНЕВ

Ако Европейският съюз беше сапьор, трябваше веднага да бъде разжалван. Вместо да обезврежда най-силните мини, заложени в невероятно обърканата му бюрократична структура, ЕС избра да балансира между често взаимноизключващите се претенции на страните членки.
След като цяла година (повече от 300 часа преговори) Брюксел идентифицираше проблемите, които пречат на ефективното взимане на решения, Междуправителствената конференция в Ница, завършила в началото на миналата седмица, предпочете да прескочи най-болезнените от тях. Така най-големите мини, заложени на ЕС, останаха да лежат поне до 2004 г., когато страните - членки на съюза, ще проведат нова конференция, за да се освободят от тях. Или по-скоро, докато те самите се обезвредят. Все пак дипломацията е и изкуството проблемите да се отлагат, докато се разрешат от само себе си. Междувременно обаче с новия договор от Ница не е много ясно дали хаосът в ЕС няма само да се увеличи.

Теория на еврореформите

Официално срещата в Ница беше си поставила за цел да постигне компромис за институционалната структура на ЕС, така че тя да бъде способна да поеме шока от почти двойното нарастване на страните членки в следващите десетина години. Разширяването обаче беше добър претекст 15-те да преразгледат системата си за взимане на решения, която отдавна започна да куца. Още преди срещата председателят на Европейската комисия Романо Проди формулира в кои области трябва да се постигне напредък - по-нататъшна унификация на единния пазар, приравняване на данъчните ставки, имиграцията, социалната политика и структурните фондове. Това са все области, по които се водят спорове още от подписването на договора от Маастрихт през 1992 г., когато Европейската общност се превърна в съюз. На практика обаче за годините досега е направено много малко, тъй като това са области, които означават сериозно оттегляне на националния суверенитет. Най-болезненият пример е еврото. Зад него не стои сериозна фискална подкрепа, въпреки че еврото се води единна валута. Потвърждение за това е и притеснението на Европейската централна банка (ЕЦБ) от изхода на срещата в Ница. Според британския Файненшъл таймс ЕЦБ много внимателно е наблюдавала хода на дискусиите, защото сегашната конструкция на банката, чийто борд на директорите е съставен на национален принцип, трудно се съвместява с воденето на монетарна политика в интересите на евро-зоната като цяло.
Две седмици преди конференцията в Ница португалският премиер Антонио Гутериш заяви, че след като Европа вече е приела еврото, е редно да приеме и обща данъчна и социална политика.
Въпреки простата и ясна логика на това съждение европейските институции по-често са резултат от противоречивите компромиси между интересите на отделните страни. Така резултатът от среднощните заседания в Ница трудно може да се нарече ясен напредък, а холандският премиер Вим Кок заяви, че това, което има да каже за постигнатия компромис, не може да се каже в публично интервю. Гутериш го нарече направо

Институционален coup detat

Въпреки всички призиви за опростяване на начина на взимане на решения той става още по-сложен. До момента едно от основните оправдания за тромавостта на ЕС беше, че всички по-важни решения се взимат с единодушие от страните членки. Основна цел на реформите беше да се постигне компромис за по-голям процент гласуване в Съвета на министрите чрез квалифицирано мнозинство. Френското председателство на ЕС се похвали, че обхватът на решенията, взимани с единодушие, е силно стеснен, но на практика това е доста далеч от истината. Великобритания твърдо отстоя правото си на вето по данъчните въпроси, Франция запази правото си да спира решения, които засягат политиките в областите на аудиовизията, Испания заедно с Португалия и Гърция - за регионалните помощи, а Италия с помощта на Германия - за имиграционната политика. Това са именно тези области, за които Романо Проди се надяваше ЕС да постигне напредък.
Дори малкият напредък в принципите на гласуване обаче може да се окаже илюзорен. С промяната на тежестта, която отделните страни имат в Съвета на министрите, дори решенията с квалифицирано мнозинство ще бъдат взимани все по-трудно. След претенциите, че е непропорционално представена, Германия извоюва правото демографските характеристики на страните да се отчитат по-пълно (мълчаливо подкрепено, за да се постигне компромис, от останалите големи - Франция, Великобритания и Италия). С това, освен че засилва ролята на големите страни (получаващи по 29 гласа от общо 342), се повишава и прагът на квалифицираното мнозинство от досегашните 71% на 73%. След като бъдат приети първите нови членове на ЕС около 2005, прагът вероятно ще достигне 75%. Резултатът е, че три от големите държави ще държат блокиращо малцинство и ще могат да спират всяко решение. Балансът, който Франция, Германия, Англия и Италия постигнаха, е изцяло за сметка на останалите им партньори, което заедно с новата макиавелистка (по Файненшъл таймс) система за взимане на решенията може сериозно да затормози ефективността на ЕС.

Реформи завинаги

Реформата в Европейската комисия, която инициира всички политики в съюза, също се отлага за поне 10 години. Страните членки се притесняваха, че с нарастването на ЕС ще се блокира работата на комисията, ако се запази сегашната система за нейното формиране - всяка страна има право на комисар, а големите на двама. На пръв поглед промените в изпълнителното тяло минаха почти без проблеми. Размерът на Европейската комисия беше определен на поне 27 членове, т.е. беше резервирано място и за сегашните кандидат-членки. За сметка на отказа си от втори комисар обаче големите страни извоюваха други концесии.
Според Джон Палмър от Центъра за европейски изследвания на председателя на комисията е дадена много по-голяма власт да реорганизира и не е ясно дали той не може да съставя вътрешен кабинет от основните комисари и на практика да маргинализира останалите. И без това е ясно, че новите ресори в комисията няма да имат особено значение, след като ще бъдат открити единствено за да могат всички страни членки да имат представител. Поне беше прието предложението председателят да може да предлага за уволнение комисарите, които са се провинили, за да не се повтори ситуацията от 1999 г., когато цялата комисия подаде оставка заради Едит Кресон, която бе обвинена в непотизъм.
Постигнатият компромис обаче ще е временен, тъй като не решава много от далеч по-важните проблеми пред съюза. Бъдещата междуправителствена конференция на ЕС трябва да реши как по-ясно да бъдат разграничени функциите между институциите на съюза и националните правителства, парламенти и местни власти.
Пред Брюксел предстоят и далеч по-болезнени решения, свързани с разширяването на ЕС. В Ница страните членки обещаха, че пред разширяването няма да има изкуствени пречки. Тепърва обаче трябва да се реформира бюджетът на съюза, да се ограничават разходите по общата селскостопанска политика и регионалните фондове, които след последните решения все още са под влиянието на националното вето. Защото за разлика от до голяма степен протоколните реформи, които 15-те си позволиха в Ница, промяната в бюджетът наистина ще засегне средностатистическия европеец. Именно промените в политиката и практиката на ЕС, които трябва да бъдат приети през 2004 г., ще покажат как Брюксел ще приеме новите си членoве. Досегашната практика не е най-окуражаващата. Ако ЕС продължава да отминава проблемите си, вместо да ги решава, нищо чудно бъдещата oбединена Европа да се превърне в нова вавилонска кула.