ЕВРОПЕЙСКАТА ПОЛИТИКА В ОБЛАСТТА НА ОБРАЗОВАНИЕТО. ЛИСАБОНСКА СТРАТЕГИЯ

1. Същност на европейската образователна политика

Областта Образование, обучение и младеж е основна компетенция на страните- членки. В Договора за Европейския Съюз тази област е правно регулирана от чл. 149 и чл. 150, определящи недвусмислено субсидиарния характер на общностната политика спрямо националните насоки на развитие.

За първи път, вниманието на страните-членки е насочено към образованието през 1971 година, а като самостоятелна област на регулиране влиза с Договора за Европейския Съюз от Копенхаген (1992 година), като изрично е посочено, че всяка страна е отговорна за съдържанието и организацията на обучението в собствената си система.

Основният принцип, залегнал в образователната политика на ЕС е за европейското образователно пространство като форум за обмен на идеи и добри практики. Европейското измерение в образованието произлиза от принципа на тясно партньорство между страните-членки.

Конкретно изискванията на Съюза по отношение на образованието се отчита в следните аспекти:

• Участие на страните - членки в европейските образователни програми Сократ, Леонардо да Винчи и Младеж. Тези програми са основни инструменти на Съюза за изпълнение на политиките в сферата на образованието и на осъществяване на интеграцията между страните-членки, както и при включване на страните-кандидатки. Чрез тези програми се концентрират и обединяват усилията на държавите за развитие на основните политики изграждане на качествено общо образование (чл. 149 от ДЕС), развитие на професионално образование, преодоляващо рисковете от социална изолация и осигуряващо достъп до пазара на труда без ограничения (чл. 150 от ДЕС); подготовка чрез всички образователни средства за активно европейско гражданство;

• Развитие на образователната реформа в областта на общото образование. Създаване на условия за приложение на Директивата за обучение на децата на