има такава цел, която те желаят заради самата нея. Такава цел е висшето благо. Висшето благо това е блаженство, т.е. хубав живот и дейност. Висшето благо и постигането на блаженството не може да се състои нито само в материалното богатство, нито само в наслажденията, нито даже само в едната добродетелност. Висшето благо, постигането на блаженството може да се постигне според Аристотел само в осъществяването на онова, което е характерно само за човека - разумната дейност; прекрасното осъществяване на разумната дейност.

Аристотел прави класификация на добродетелите и ги разделя на две основни групи: етически и дианоетически. Етическите добродетели са тези, които произтичат от характера на човека. Към тях спадат щедростта и умереността. Дианоетическите добродетели произтичат от разума и тук се отнасят мъдростта, разумността и благоразумието.

При Аристотел, който повече се отдалечава от Сократовия интелектуализъм психологическото понятие за свобода изпъква по-ясно и самостойно. Той изхожда от това, че етическата квалификация влиза в съображение само относно доброволни действия и обяснява тази доброволност чрез увреждания, които стават отчасти чрез външна принуда, а също и от психологическа принуда и отчасти чрез непознаване на фактическото положение. Напълно свободно е онова действие, което има своя произход и начало в личността, при пълно познание на отношенията. Всичко това е изведено от аспекта на отговорността, а понятието доброволност се свежда и подвежда към способността на пресмятане и преценяване. Подлежащи на преценка и пресмятане са онези действия, които произлизат от решение в избора. Едва свободата на избора, която разполага с премисляне на целите и средствата, е условие за нравственото преценяване. Аристотел се задоволява с констатацията, че личността е достатъчното основание за действията, които са й вменени и