отнася до обичаите и нравите на една човешка общност, в рамките на която те изпълняват функциите на обединителни духовни ядра, образци на всекидневното поведение и норми, определящи постъпките на хората в една или друга ситуация. Второто значение е свързано с характера на отделната личност, с нейните нагласи и предразположения към добродетел и порок, с личностното поведение, чрез което се реализират изискванията на нравите и обичаите.

Най- голямата заслуга на Аристотел е, че той обособява знанията за Етоса, т.е. етическите знания, в една относително самостоятелна област на знанията в рамките на философията. На тази относително самостоятелна област от своята философска система той дава наименованието етика, т.е. учение за Етоса. Така за първи път той въвежда термина ЕТИКА и прави първата и решителна стъпка към разработката на етическата проблематика на базата на изследването на самото явление ЕТОС. Той е оставил три специални съчинения, посветени на етиката: "Никомахова етика", "Евдемова етика" и извлечения от тези две съчинения, направени от неговите ученици в "Голямата етика". Затова Аристотел с основание се счита за баща на Етиката.

Друга особено ценна заслуга на Аристотел е, че той свързва явленията от Етоса с явленията от политиката и икономиката. Тук се проявяват неговите реалистични и материалистически тенденции при изучаването на тези явления. Това проличава особено ясно при разглеждането на условията за проявата на добродетелите и за добродетелния начин на живот. Според Аристотел за проявата на добродетелите е необходимо в обществото и живота на човека да се избягват крайностите и да се проявява стремеж към "средния пункт". По-специално той изтъква, че за обществото и нравствения живот еднакво са вредни както прекомерното богатство (излишеството), така и прекомерната бедност(мизерията). И двете крайности не позволяват на хората да