ЕТНОЛОГИЧЕСКИТЕ ОСНОВИ НА БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ

Христо Трендафилов

web

Фразата За Ботев е писано много, но е казано малко (битуваща в различни варианти) отдавна е станала крилата не само за критиката и литературознанието, но е добила и широка публичност. Тази фраза в случая обаче е нещо много повече от обикновените, изпразнени от съдържание клишета и има своите дълбоки основания.

И така - много или малко?

Прочитът на един класик от мащаба на Ботев е съпроводен винаги с многобройни опити за тълкуване, при които всяка епоха го вижда със свои очи, чете го според своите социокултурни и естетически потребности. От нейна гледна точка (гледната точка на последния прочит) предшестващите опити за прочит са наистина много, но те казват малко, защото са породени от друга действителност и изисквания, защото не отговарят на културния език на последния прочит. Например - през 70-те години у нас се появиха някои разработки върху поетиката на Ботеви творби и това отговаряше на повишения интерес към структурата на художественото произведение; същевременно те бяха методологическа реакция срещу подходите на т.нар. есеистична критика - сменила на свой ред тясно социологическите и биографични интерпретации. Може да се каже, че днес относително мирно съжителстват различни подходи, като все пак напоследък се налага социокултурният (културологическият). У нас културологията, без все още да е поставена върху здрави научни основи, има това своеобразие, че намира израз най-често в интереса към народопсихологическите измерения на даден автор, насока, явление. Този процес обхвана не само социологията, историята, етнографията и фолклора, но и литературознанието. Тази тенденция не може да не засегне и Ботев; напротив, погледът към неговата личност и творчество е особено наложителен, тъй като поетът е най-яркият художествен изразител на епохата, в която се формират българската нация и национално съзнание и кристализира една етническа специфика, повече или по-малко запазила своите същностни черти и днес. Етнопоетическият анализ би могъл да ни даде много, струва ни се, за разширяване границите на чисто литературния разбор. Те се допират в своите начала - етносът създава своя език, а с него и своите митове, фолклор и на определен етап - художествена литература. Митологическите архетипи подготвят в съответната историко-стадиална последователност фолклора и литературата; и митовете, и поезията израстват от езика. Не е случаен и интересът на етнолозите към поезията, един показателен пример ни дадоха Клод Леви-Строс и Роман Якобсон с известния си анализ на Бодлеровия шедьовър Котки (Якобсон, Леви-Строс 2000).

Каза се, че Българското възраждане сложи началото на нов процес, чийто резултат бе отливането на нацията. Но то прие като наследство от предишната епоха (и то, за да отрече) патриархалния етнопсихологически модел на поробения българин. По различни причини този модел се характеризира с особен етнически консерватизъм, със съзнателна затвореност на българина в семейството му, с ограждането на семейно-родовата клетка от чуждите асимилаторски домогвания. Паралелно на това и литературата почти престава да се развива и обикновено търси символите на