индивида. Епикурейската максима допуска за естествени и необходими онези удоволствия, които повече или по-малко освобождават индивида от едно или друго страдание. Така удоволствието, чието удовлетворяване причинява страдание не е необходимо, а удоволствия, чието отсъствие води до едно или друго страдание са необходими. В епикурейската етика удоволствията се групират по отношение на движението и покоя. В този смисъл се говори за активни и пасивни удоволствия. Към първите се отнасят радостта, веселието, а към вторите липсата на страдания. Активните удоволствия се състоят в постигането на желаната цел, като предходното желание е съпроводено със страдание. Пасивните удоволствия се състоят в положението на уравновесеност, от което произтича съществуването на вида състояние на нещата, който би бил желан, ако отсъстваше. Епикур твърди, че е по-благоразумно да се преследва вторият от двата вида тъй като е непримесен и не зависи от страданието като стимул на желанието. Когато тялото е в състояние на уравновесеност, няма страдание, затова би трябвало да се стремим по-скоро към спокойните удоволствия, отколкото към по-силните. Цел на мъдрия човек е отсъствието на страдание, а не наличието на удоволствие. Удоволствието и страданието взаимно се изключват, но нравственият идеал неизбежно ги включва и двете. Макар да съпътства живота на индивида, страданието не може да бъде пречка за блажено и щастливо състояние. Защото самоуспокоението, което произтича от правилното разбиране на