същество. Природата и човекът се схващат като единно цяло, защото се подчиняват на едни и същи закони. Човекът е неделимо цяло от природата и осмисля своето поведение в съгласие с нейните изисквания и закони.

Като изхожда от тази материалистическа постановка за произхода и източника на морала, Епикур разработва въпроса за същността на морала и нравствения идеал в съответствие с интересите, желанията и стремежите на човешката личност. Основа на морала, негова същност и проява на нравствения идеал в последна сметка според Епикур е стремежът на човека към щастие. Щастието, казва Епикур, това е върховната цел на блажения живот. Затова неговата етика се нарича евдемонистическа - от евдемония (щастие). Постигането на щастието според Епикур е свързано с проблема за отношението между удоволствието и страданието. Преди всичко Епикур смята, че стремежът към щастие предполага постигането на удоволствието - удоволствието е благо, то е началото и края на блажения живот.

Стремежът на човека към удоволствие не трябва, обаче, да се схваща в духа на традиционния хедонизъм на древността, който се проповядва и до наши дни, от който сам Епикур решително се разграничава. " Когато ние казваме, - пише Епикур- че удоволствието е крайна цел, то ние разбираме не удоволствието на разпутниците и не удоволствието, изчерпващо се в сетивното наслаждение, както смятат някои незнаещи, несъгласяващи се или неправилно разбиращи, а ние разбираме свобода от телесни страдания и душевни тревоги."

Според Епикур, основните моменти, характеризиращи удоволствието са следните:

• Отсъствието на физическо и духовно страдание;

• Справедливостта или умереността;

• Невъзмутимостта на духа;

• Дружбата като висша форма на общуване между хората.

Епикур смята, че в основата на удоволствията са човешките желания, които той класифицира в три основни групи:

• Естествени и необходими;