ЕСТЕТИЧЕСКО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА ПРИРОДНОТО МНОГООБРАЗИЕ В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ ЗА ДЕЦА

Димитър Костадинов

Не само от 1960 до 1990 г., но и от Петко Славейков до наши дни българската поезия за деца не е чужда на естетическото възпитание. Дори най-директните дидактически стихотворения въздействат естетически върху детското съзнание. Ритмо-динамичните стихови фрази водят децата още от най-ранна възраст към музикално, към песенно, към игриво настроение. А в Играта, в едно игрово настроение, Детското Съзнание не е потиснато, не е ограничено, а напротив отприщено да върши онова, което най-много му се върши, да влиза в ролите на един или друг лирически или хумористичен стихотворен персонаж. И влизайки в такава роля, това Съзнание да съпреживява всичко, което е най-подходящото (понякога дори и най-неподходящото) за неговите възможности на изживяване. Стига да бъде едновременно съзерцаващият и съзерцателят, изживяващият и изживеният, ролеизпълняващият и наблюдателят, изпълнителят и преценяващият изпълнението си.

В такъв случай Детето е естетически обект и субект на визуално-видимо и огледално възприятие и отреагиране на собствените си желания и възможности, детето е такова, каквото е. И всичко това все излязло от творческото наблюдение и въображение, от творческите възможности на много и различни по натюрел поети, които се стремят да визуализират с Изящната Словесност детските желания, стремежи и възможности, детската душевна приемственост, реакциите на детската психика в реални и невероятни ситуации на комфортност и дискомфортност. За да се получи все пак от тази Изящна Словесност едно очаквано и от творци, и от литературоведи, и от педагози, и от психолози естетическо въздействие върху подрастващите. Разбира се, такова въздействие, което е в неразривна връзка с познавателни, естетически и нравствени функционалности.

По принципите на ретроспекцията авторите не могат да не се връщат в своето детство, в своите спомени за своето детство. Но това само не е достатъчно, за да се осмисли същностната характеристика на детското световъзприемане и отреагиране на не така редките детски контрапунктови реакции в една или друга ситуация, обвързана със света и реакциите на възрастните.

Щом поезията за деца се създава от възрастните, а не от самите деца, естествено е да търсим не само една професионална подготвеност, но и уместна или неуместна психологическа нагласа. Неуместното при авторовите изяви се самоизолира, самозачерква. Уместното е с претенциите на самопознавателност а това значи на достатъчно отговорна самовзискателност, достатъчно респектираща професионалност.

В такъв случай непрофесионалното в поезията за деца е безотговорност. Колкото и някои автори да се напъват да творят за деца с общоприети норми на професионализма, те достигат до клишираната конюнктурност, защото не съумяват да съпреживяват и пресътворяват видимите и невидими сигнали от Битието чрез възможностите на типично детското въображение и типично детската душевна нагласа.

Преобладаващите естетико-ролеви функции в поезията за деца, колкото и да са субективно-вариативни в зависимост от авторовите почерци, те все пак са по-продължително устойчиви и естествено-изменящи се в зависимост от обществените езикови и културни реалности на съответното Време. Традиционното в Изящната Словесност за деца е във връзка с непрекъснато функциониращите археологични разкопки (занижени, нормални или повишени) на фолклора. На фолклора за възрастни и за деца. Оттам идва устойчивостта на отдавнашно-новото и сегашно-новото. Фолклорът за нашата поезия за деца е като кръговратната жизненост в Природата. Фолклорът е функционален акумулатор на редица функциониращи дадености в поезията ни за деца като словесен изказ, като поетическа фонетика, лексика и синтаксис, като естетическа хореографност на стихофразите. Фолклорът е традиционно културната, идентичната и антроположка палка за оркестъра и оркестрацията на Поезията ни за деца. Той носи вибрациите на естетическите чувства и естетическите идеи в тази поезия.