СЪН

Но каквото изтече през моите пръсти, изтече.

Вече почнах пари да събирам за другия свят.

Да си купя костюм. И на мама да купя елече.

И да взема за тати две ризи от долния кат.

Да му носиш и вино. Налей му от крайната бъчва.

И да тръгнеш през август, мама кротко в съня ми мълви.

Тук е много студено. Ела си. Недей ме измъчва.

И са жълти и тъжни студените райски треви.

Ала аз ще се вържа на прага със седем синджира.

Ще крещя, че не искам пред портала със златен обков

да се мъчим взаимно и във всеки от нас да умира

озверяла, душата - от дълга роднинска любов.

Вдигам брадва насън и сека родословния корен.

Ако ще подир мен да расте само трън и бодил.

Ако трябва отново със тях да живея и горе,

по-добре да не тръгвам. По-добре да не бях се родил.

А когато премина през райските порти оттатък,

да ми стане по-ясен на нещата ужасният ход -

ние малко живеем не защото животът е кратък,

а защото сами го скъсяваме този живот.

Мама вика в съня ми: - Излез от живота объркан!

И проклет да е, сине, навеки денят ти рожден...

Аз отварям очи. И не вярвам. Очите си търкам -

не сънят, а душата ми сякаш си тръгва от мен.

СПОМЕН ЗА БАЩИНИЯ ДОМ

Не ми е свиден този дом.

Не ми е свиден.

Един пирон в гредите му не съм забил.

Не съм намествал

на покрива му спуканите керемиди.

От паяците в майчиния скрин

такива хищни мрежи са потеглили,

че аз се питам -

защо, когато имам бащин дом, съм ничий син?

Защо ме гледа даже котката с боязън

и ме отнася във вечността

със своите зеници ледени?

Нима с парче от лед, вместо сърце,

да нося в пазвата си Господ ме наказа?

Защо във разрушения комин

бучи духът на къщата?

Защо се връщам днес?

Защо се връщам?