Есе по снимка


Дъждът тъкмо е спрял, когато тръгвам. Докато слизам по склона, под краката ми скърца, мирише на мокри павета и на гора. За последното има заслуга паркът, който ми се пада отдясно. Всъщност, това е едно тясно триъгълниче дървета, преди линията на трамвая да изскочи и да напомни, че гората е опитомена и някак изкуствена, че децата-изследователи, които лятото стигат до място в гъсталака, където "човешки крак никога не е стъпвал", почти сигурно са обречени да открият там избеляла опаковка от вафла и няколко фаса.

Свечерява се. Запътил съм се към онова малко соц-кафе на Хан Аспарух, от което има чудесна видимост към ъгъла от снимката. Ще си сърбам капучинце и ще наблюдавам Боби, който трябва да е там в 19:00, с надеждата, че някой ще дойде - черните шлифери, извънземните, или който и да е.

Сега минавам през това, което много хора смятат за "истинската София". Макар че границите са малко размити, почти всеки, който обходи града от край до край, ще схване кое старите граждани, потомствените Софиянци, наричат "Махалата". Представям си високомерието и свитите устни, които тези хора подаряват на идващите от крайните квартали (като мен). Всъщност, не само си го представям, изпитвал съм го от хора, родени на Попа и проходили на жълтите павета, за които Обеля, например, не е част от града. Старософийската псевдо-аристокрация, която се дразни на плебса от бетонните джунгли.

Защо наистина, вместо да си седим в "селата", навлизаме така грубо в запазеното им пространство? Знам гледната им точка, но не мога да я уважавам. Забавно е да мислиш, че мястото, където си роден, те прави по-ценен от другите. Забавно с тесногръдието си. Ако съществува някакво жълтопавейно качество, което прави хората по-добри от останалите, нека го използват и да стигнат по-далеч от мен. Качеството е нещо, което всички ние усещаме инстинктивно. Качествените хора нямат нужда от наследено самочувствие.

Няколко клаксона ме изваждат от замислянето. Вече съм на Графа. Сега