Димитър Димитров Фак.номер:388 тф IV

Бе една прекрасна слънчева утрин, утрото ухаеше на току що опечен хляб (да живее родната ни класика),съседският петел наперено извисяваше глас, слънчевите лъчи всячески се опитваха да преминат през плътно спуснатите кепенци на прозореца ми, а любимият ми часовник ракета, скъп подарък за заслуги в работа, отмерено отброяваше оставащите минути до шест. Единствения субект, не вписващ се в картинката това сам аз. По правило по това време на деня заровил глава във възглавницата дирижирам своята симфония ,състояща се от гърлени звуци и тънко просвирване ,а любимият ми тумбак, бездънна яма за благодеяния человечески, подобна на вълна подига отпуснатата ми ръка и я понася нежно и нагоре към абсолюта, а после с грохот на раздираш се балон, фучащ, бучащ възвръща нормалните си размери. Но не и днес. Може би факта, че стоя отстрани и наблюдавам безжизненото си разкашкано тяло, седящо на тоалетната чиния с леко клюмнала на страни глава и не усещам чувство на студ или жега, ако това последното може да е критерий разграничаващ мъртвия от живия ме навежда на мисълта, че май леко съм предал богу дух . То в тази работа няма леко мъртъв, както при жените леко бременна ,или си или не си. Но досега не съм умирал ,така да се каже, за първи път ми е. Разбира се

Някой би възразил, че видиш ли имал съм дългогодишен чисто практически опит да наблюдавал съм безчет пъти безизразните лица на своите клиенти, безброй пъти с длетото подобна творец съм оформял шелфа на клиентите си, но сега е друго, така да се каже не съм страничен наблюдател ,а главно действащо лице в пиеса на която завършека е забулен в мъгла и неизвестност. Успокоявам се с факта , че когато умра за втори път, вече ще мога със сигурност с увереността на човек вече сблъскал се веднъж с този проблем да кажа, да безвъзратно мъртъв съм.

Колко лесно човек приема фактите, ето седя си или по скоро се рея над пространството, наблюдавам се, кога друг път ще мога да се огледам по добре, едно е пред огледалото, друго е сега, а сърцето ми е празно. Няма болка, няма страх, приемам кончината си и

Нямам дори капчица възражение.

Часовникът показва шест и десет, значи имам цял един част преди смъртта ми да стане обществено достояние. Юридически погледнато, аз още не съм мъртъв, защото съдебният лекар още не е извършил аутопсия. Смисъл подобно на заядливо дете решено на всяка цена да разбере какво кара любимата му играчка да се движи, още не е раздрал душата на героя и излял вътрешностите ми в съответното определено за тази работа леген ; и второ в картона ми още не са вписани причините довели до този злощастен край. Но аз знам причината и няма смисъл да бъда ровичкан, омърсени ръце да докосват плътта ми, за да разберат защо умрях. Сърцето ми се умори, душата ми се насити да бъде потъпквана, заливана с неспирен поток лъжи. Тези алчни лица, хищни усмивки, очите им блестят в студен блясък, косите им са буйни, спускат се по раменете, отпред гърди им за да скрият

Зейналата дупка, изтръгнатото сърце, сърце ненужно хвърлено на бунището на забравата

Чувал съм ,че човек преди да умре прави равносметка на изминалия си живот, тъй като умрях без да направя тази равносметка смятам сега да запълня този пропуск.

Всъщност да се връщам назад в спомените си ,в годините на безметежна младост, нежен порив на емоции, или в по късен период на житейски несгоди няма смисъл. Изорах своята бразда, без да посея нещо, което да покълне и напомня за мене. Дори смъртта ми е някак обикновена. Не умря борейки се за чужда непонятна мене чест, или в опит да спася човешки живот. Не аз просто заспах седнал на тоалетната чиния, сърцето ми просто бе