СУбщежитието

/ Дневниците на Университета /

от

Атанас Георгиев Атанасов

Юридически факултет, специалност право

Фак. 56956

Поредното задръстване в центъра на София, озвучавано от ревящите двигатели на автомобилите и нервните клаксони на шофьорите. Светофарите стоят неподвижни под лъчите на майското слънце, което допълва обичайната тягостна атмосфера. Отстрани, сякаш в противовес на автомобилния бит, една сграда предлага сянката си на пешеходците. Тя излъчва необичайно за центъра на столицата спокойствие. Каменно стълбище, водещо към масивни врати, отворени, за да поемат целия живот около себе си. От двете страни на централния вход на сградата стоят монументите на двама братя Христо и Евлоги, които както обикновено наблюдават света около себе си, съзерцават младите студенти, които всеки ден минават покрай тях. В долната страна на стълбището се откроява неподвижната фигура на младо момче, гледащо към портата.

Първото стъпало понякога, макар и най-ниското, то e по-трудно от всички останали. помисли си Момчето. Сякаш то е по-високо от другите, по-криво, по-обезкуражаващо. В мигa, в който ходилото му докосва камъка, напрежението отново завладява цялото му същество. По лицето му се чете угриженост, а в ръцете му непрекъснато играе химикалката, чието движение по белите листове, може би ще промени живота му. В този момент Момчето се раздели с досегашните си възходи и падения, помири се със себе си и със света около него. То не знае защо, знае само, че така трябва, че само така всичко останало ще има смисъл.

***

Стъпки. Това беше всичко което усеща Коридорът. Стъпки на хора, които познава и не познава. По него вървят хиляди постоянно, непрекъснато! Безброй гласове ехтят, разнасяни от Ехото, което запомня всяка стъпка, всеки глас и колкото по-силен е той, толкова по-надалеч го отнася.

Един ден Коридорът попита Ехото къде отнася всички тези гласове, а Ехото му бе отвърнало:

• По света, по широкия свят...