Вазовият лирически цикъл Епопея на забравените отразява големия творчески конфликт на поета с духовните реалности на следосвобожденска България.

Дванадесетте оди, включени в цикъла, са поетичен резонанс на противоречиви настроения, мисли и чувства, родили искреното желание на Вазов да изтръгне от тъмния мрак на забравата имената на най-достойните българи от близкото минало.

Затова и поетическите интонации са патетични, стихът - възторжено приповдигнат, а ритъмът на словото - устремен към трагична възхвала паметта на загиналите.

Априлската епопея от 1876 г., изпълнена с трагични исторически примери на български героизъм, е забравена. Именно този факт предопределя и избора на заглавие - Епопея на забравените.

Епичното е мяра на авторовото разочарование, на неговия български срам от тъмната памет на поколенията, разкъсали приемствената връзка между две епохи. Но епичен е и мащабът на поетовата лирична възхвала на паметта и делото на забравените.

Две десетилетия делят Вазовите съвременници (цикълът е създаден през 1881-1884 г.) от Април 76 и 120 години от началото на Българското възраждане, завинаги свързано с името на Паисий и неговата История славянобългарска. Но всичко е забравено. Миналото на духа ни потъва в мрак. Именно от това поле на мрак и забрава Вазов изтръгва трагичната светлина на своите стихове, за да излее възторга си от миналото и разочарованието от настоящето.

Мрак и светлина се срещат, гняв и дълбока почит се сливат. Диалектически противоречив е стихът на Вазов в Епопея на забравените, изразяващ конфликта между поет и действителност, но въплъщава и най-същностното от Вазовата поетична Вселена - дълбоката, почти религиозна обич на твореца към България и нейната духовна памет.

Епопея на забравените Възпява духа на забравените исторически личности с национална значимост. Тук са Левски, Паисий, Кочо, Бенковски, Каблешков, братя Жекови, братя Миладинови, Раковски, Караджата и Волов. Възраждане и националноосвободителна борба очертават тематичните граници на лирическия цикъл, но те са същност и творчески стимул на поетичното вдъхновение.

Вазовата Епопея започва с Левски и завършва с Опълченците на Шипка. Индивидуалната личностна саможертва прераства във всенароден жертвен героизъм. Националноосвободителното движение е интерпретирано от Вазов като национална жертвена Епопея, оказала се забравена.

Дългият епичен път на българина към свободата започва с Паисий и неговото просветлено от мисъл за бъдещето на България духовно съзнание. Преминава през саможертвената смърт на Левски, защитата на Перущица с трагичния самоубийствен акт на Кочо - простия чизмар, за да достигне до високите епически пространства на извоювана свобода - връх Шипка.

В цялостния си творчески път Вазов търси духовния хоризонт на родното, българско самосъзнание.

Неслучайно Епопея на забравените започва с поемата Левски. Конфликтът между човек и време, който тревожи творческото съзнание на самия Вазов, ражда Вътрешно неспокойния мисловен размисъл на лирическия герой с конкретна историческа назованост - дякон Игнатий - бъдещия Апостол на свободата - Левски: Манастирът тесен за мойта душа е. Кога човек дойде тук да се покае, трябва да забрави греховния мир, да бяга съблазни и да търси мир. Още в първите стихове на поемата Левски Вазов Въвежда основния проблем за целия цикъл Епопея на забравените - тесните духовни граници