Иван Вазов

Епопея на забравените - Каблешков

Няколко месеца как е ралото паднало от ръцете им. Предаността към огнището,

връзките на челядта, прелестите на тихия селски живот, сладките думи на

любовниците: любовта към отечеството замести всичко. Те живеят само за него.

Българио, хвърли своето презрение на хулителите, които разгласяват, че ти

можеш да отхранваш само роби. Сърцето на тия роби бие с със силата на

петвековните ти теглила!...

"Отечество" - К. Величков

О, Каблешков бедни!

Тоз народ поробен

да мисли за слава не беше способен;

игото тежеше на неговий врат,

без да предизвика гордия му яд.

Той беше спокоен. С позор на челото

безропотно, хладно живейше в теглото.

Яремът му беше и родствен, и мил,

понеже се беше със него родил;

от люлката с него в живота бе тръгнал

и на труда беше като вол обръгнал.

Народът бе мирен и почти засмян,

сред робството тежко ходеше пиян,

защото теглото - и то е пиянство

и прави по-мило злото окаянство,

и разумът мъти на простий народ,

и държи го в дрямка, и прави го скот.

Той ядеше, пийше, жнеше по Петровден,

срещаше Великден, чакаше Гергьовден,

по Коледа весел колеше прасето...

А мъките бяха страшни под небето!

Тираните бесни върлуваха веч.

Полята пищяха от техния меч,

всеки ден от кърви невинни залети,

всеки ден злодейства - хабери проклети:

тук обран търговец, друг - ранили зле,

там орача кървав в нивата нашле -

някой баща беден на седем дечица -

днес пламнала плевня, утре воденица!

Обири и дъждья, грабеж, произвол!

Сюрмахът без стряха, орачът без вол

остаяха. Турчин беснееше, гладен,

властта беше глуха и съдът продаден.

И нищо по-друго. Робът беше як,

игото влачил е, ще го влачи пак.

И никоя съвест не трепваше гнявно

против туй живене и мране безславно.

И слово свободно и надеждна реч

до никой слух робски не стигаше веч.

Левски бе угаснал преди три години.

И народът спеше. Небесата сини

блещяха със трепет над робския край