Иван Вазов

Епопея на забравените - Братя Жекови

В една ниска плевня, под тъмната стряха

двамината братя укрилии се бяха.

Четата отмина. По-старият брат

от треската хваната, разтреперан, бляд,

лежеше на голо в ръка с револвера

и той рече слабо: "Защо тъй трепера!

Животът отива, във огън горя

Под таз плевня тясна страх ме е да мра...

Ще ми се на воля, в боя, на полето

поне да издъхна и куршум в сърцето."

Внезапно на двора се чу шум голям

и глас викна гърлест:"Излезте оттам!"

Стопанинът уплашен гости си обади!

Вчера ги прие той, днеска ги предаде.

Защото страхът е бездушен и длеп,

на малките души - съветник свиреп.

Той е дух, що лази. В тъмното ме царство

подлостта братува с тъпото коварство.

И чавек от него е жълт като смин.

И бащата сочи скрития си син,

и майката пуща детето на друма

кат бяга и тихо: "Олекна ми!" - дума,

и не сеща трепет, ни любов, ни жал,

защото душа и страх е завладял.

Но Михаил Жеков, бръз като вихрушка,

става болен,бледен, грабва свойта пушка

и гръмва към двора и вика:"Назад!"

И косата щръкна на по-малкия брат.

И турската паплач изрева:"Удрете!"

И битка се почна между враговете.

Дворът веч трепери в гърмежът, в димът.

И двамата братя до входа стоят

с револвери черни и с мъжко решенье

да умрат. Очи им със кръв са налени.

Сърцата им чукат, ръце им треперят

и пращат във купа и ужас, и смърт.

Плявата е мека, на пропуск не дава.

Куршумите удрят кат о скала здрава.

Боят е неравен: двама срещу сто.

Кат рой ястреби над птиче гнездо,

убийците тичат, реват обикалят

плевнята и пушкат, и в прах се повялат

кат кокошки много, що ги лази мор,

и кръвта се лее по шумния двор.

- Огън дайте скоро! - викна Мустафата

и падна: куршумът пръсна му главата.

- Да запалим! - вика смаяната сган.

И в плевнята скоро проникна думан.

Михаил остана корав като камък,

но брат му отслабна пред близкия пламък.

- Да се вдадем, рече, тук ще изгорим!