ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ"

Паметниците не са толкова за умрелите,

която са си въздигнали паметник неръкотворен

и безсмъртен с делата си, колкото за живите,

за да развиват и укрепяват в тях ония доблестни чувства, които дават на един народ

право да живее.

Опитвали ли сте се някога да потърсите из гънките на паметта си оня пръв тласък, който е оформил в съзнанието ви величавите образи на Левски, Раковски, Паисий? Убеден съм, че дългата нишка на спомените ви ще се спре в края на краищата "при Епопея на забравените" онова поетично ядро, около което са се кондензирали всичките ни знания и впечатления, свързани с тези имена от благоговейния трепет, който са ни вдъхвали строгите портрети по стените на училищните коридори, до най-новите данни, които ни е дала прецизната историческа наука. Съзнателно или несъзнателно представата ни за неспокойния създател на първата българска легия винаги ще се ражда от стиха за оня мечтател безумен, образ невъзможен", чието романтично обаяние пръв ни е внушил поетът; зад всеки разказ за великия апостол ще чуваме отдавна познатата фраза: Девет годин той скита се бездомен . . ."; във всеки нов портрет на Паисий ще търсим реминисценции от затвърдената в съзнанието ни картина:

Един монах тъмен, непознат и бледен

пред лампа жумеща пишеше наведен.

И едва ли щяха да бъдат така живи в душите ни и трагичната смърт на братя Жекови, и дори нечуваният подвиг на Кочо Чистеменски, ако от забравените страници на историята не бе ги поела могъщата ръка на поета. Тя придаде конкретни форми на кървавата драма на перущенските въстаници, които, за да умрат непокорени, избиват семействата си, а след това и себе си, и обезсмърти името на Кочо простия чизмар". А историята тук сочи и други имена. Но колцина от нас знаят за Спас Гинев, макар и във всеки исторически летопис името му да стои до името на Кочо Чистеменски? Не показва ли това, че не толкова историята, колкото поезията е запазила живо преданието з.а гордостта на въстаналата Перущица? Но трудно е да се каже кой всъщност е в дълг тука историята" пред поезията или поезията пред историята. Какво би била българската литература без темата за националноосвободителните борби и без героичните характери, с които те я населиха? И какво би била за нас тази велика историческа епоха, ако не съществуваха Хаджи Димитър" и Епопея на забравените", Записки по българските въстания" и Под игото"?

Епопея на забравените" това не е просто поезия с историческа тематика", това е самата история, придобила плът и кръв, концентрирала в мигове енергията на вековете, разкрила идейния си и етичен смисъл, изправила целия си ръст върху пиедестала на героичната романтика.

Стотици страници отделят академичните томове, за да уловят само основните контури на дългия исторически процес, който започва с първите прояви на оформяващото се национално съзнание и завършва с победния край на Руско-турската освободителна война. За цялата тази епоха с нейния бурен устрем напред на Вазов са били достатъчни 12-те стихотворения на цикъла. С правото на поета да не се рови в тъмния хаос на всичко случило се" той не повтаря дългата хроника на историческите