1.Епически песни- идеята за художествената цялост у Пенчо Славейков

Първият поетичен сб. на Пенчо Славейков Епически песни 1896-98 е културен синтез, модерна интерпретация на фолклора, митологични и исторически мотиви. Авторът прави опит да осмисли художествено собствените си творби, естетическата си позиция и началата на своето мислене. В сб. в първото издание има освен оригинални песни и преводи, като в последвалите преработки те отпадат и остават само оригиналните творби. Има многовариантност на оригинални текстове. В първите е многословен и реторичен, като после се изчиства. Наблюдават се и ритмово усъвършенстване, но Пенчо Славейков никога не постига благозвучие и съвършенство, към което се стреми. В ЕП се съчетават два несъвместими блока творби- битови и философски поеми, които са обединени от темите за смисъла на човешкия живот и съществуване. Пенчо Славейков изгражда два типа герои на изкуството: едните го изживяват като божи дар , а другите го постигат чрез много усилия и страдания. Не случайно книгата се открива със стихотворението Луд гидия, което има програмен характер- представя Пенчо Славейковата концепция за творчеството и за призванието на изкуството. Сб. ЕП представя историческата тема- националната и чуждата; на абстракните проблеми на човешкото битие; има интерпретации върху национални поетически мотиви като всичко е подчинено на връзката традиция- модернизъм. Водеща жанрова форма е поемата, чрез която авторът не само може да изкаже, но и да докаже основната концепция чрез разгърнати богато художествени образи. Пенчо Славейков черпи материал и идеи не само от живота, но и от родната и чуждата културна реалност. В своите философски поеми Пенчо Славейков се стреми да надмогне общата събитийно- повествователна насока; образите имат по- високо ниво на абстрактност универсалност и смислова символност; характеризират се с естетическа многоликост. Казват повече, отколкото показва основния текст. В тях навлизат символът и асоциацията; подсъзнателната рефлексия. Основните мотиви са два- за смъртта и за стремежа към висшта истина- идеала. Пенчо Славейков се стреми да обедини смъртта, живота и идеала в космически универсален порядък. Във философските поеми се заражда и темата за богоборчеството. Поемата Фрина подчертва оригиналността на Пенчо Славейковата философска поезия. Чрез красотата на тялото се разкрива духовната човешка красота. В поемата се съчетава по мистичен начин религиозната нравстеност и чувствено- естетическото начало. Пенчо Славейков възтановява, актуализира ренесансовия възторг от красотата на тялото. Танцът също е изява на хубостта, ритъма и дижението. Словото също извисява красотата- тръгва от смърт, за да стигне до възторженото благословено да живее. Словото отстъпва пред споделеното мълчание. Всички философски поеми разгръщат своя сюжет в рамките на нощта; очертават движението от мрак към светлина. Повечето поеми са с основна тема страданието и отчаянието Cis moll, Успокоения- изразява се борбата между немощно тяло и титаничен дух. Въпреки дълбокия песимизъм в тези поеми, те носят лирична топлота и изповедност. Сърце на сърцата- поема, която утвърждава темата за безсмъртието и че смъртта е път към вечността. Често в поемите се определя пространството на нощта, морето и небето като докосване между човешкото и трансцедентното. Звездите носят божественото тайнство. Още в тези първи поеми се появява темата за свръхчовека, като характеристика на водача. В Микеланджело основната идея е , че зад тленното, реално земното винаги има и може да се постигне идеалното, вечното. В творбите с фолклорни мотиви главен герой е жената- българска майка юнашка. Освен Ралица и Райка типичен образ на българската жена е и калина(Неразделни). Творбата е възприемна като идилия но всъщност е много по- богато, защото има единение на сюжетност , мъдрост и недоизказаност. Пенчо Славейков пренася категориите на героичното от обществено- историческото в сферата на културата и нравстеността. Обединява в своята поезия две култури анттичната и християнската, които намират хармонично съчетание. Пенчо Славейков изоставя историята като цялостен процес и я представя чрез отделни кулминациоонни фрагменти. Пенчо Славейков отразява българското минало Цар Самуил и преклонението пред хайдушката романтика Харамии; присъства и сянката на величествения Балкан Кървава песен; проявите на героизъм са представени в стихотворението 120 души, Марш, Над него ден изгрява, Могила, Поет, Бачо Киро, Самоубиец. Българската история е тема и в голямата епична поема Кървава песен 1911, над която Пенчо Славейков работи 20 г и която остава недовършена. Фактите са взети от записките и Миналото на Заимов и са своеобразно обработени. В центъра е отделната личност; действието се рзвива в Камен град и няма една реална историческа личност. Персонажите са герои- тенденции. Образите не се развиватл; действията не са психологически мотивирани. В образите на своите герои Пенчо Славейков обобщава общобългарски и общочовешки черти. Главен обект на повествованието е делото на българите през април 1876г. от конкретните събития извежда философско- историческа поука. Времето в поемата е