ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - ПОТОМКА

В поезията на Елисавета Багряна потомственият родов корен е духовна стойност на лирическите образи на Вечната и святата, на Женското начало в българската поезия през 20-те години на XX век.

Младостта на духа, като вечен полет на творческото въображение, създава вътрешната метафорична същност на образите и внушенията. Кипналата като вино трескава метежност и неудовлетвореност в духа на поетесата носи лирическата копнежност в стихосбирката Вечната и святата, излязла през 1927 година.

Изящната орнаменталност и художествена пластика на поетично слово и лирически образи създава свободния полет на мисъл и въображение. Чувствата са пронизани от земни, витални страсти. Библейско и легендарно изплитат образа-представа за родовото начало и духовните корени на човека.

В лирическите послания има романтична извисеност и езическа, земна чувственост. Много живот, волност и сила струят от стиховете на Багряна. Тя вае дъхави български слова, разплита тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и греховните изкушения на вечната и свята жажда на човека да зачева и да дава живот.

Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава вечната женска душевност на лирическите героини от поезията на Багряна.

Творческите сетива на поетесата се сливат с духовното битие на лирическите героини. Тя става една от тях и изповядва в монологична АЗ-форма тревогата на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще.

Раздвоена от пулса на бремето е и лирическата героиня на Багряна от стихотворението Потомка, публикувано за първи път през 1925 г. 6 списание Златорог.

Земните страсти на родовото минало възкръсват като поетичен спомен в душата на героинята. Лирическият размисъл следва импулсите на потомствения дух, оживял в кръвта. Тя пулсира с трескавия ритъм на поетичното настояще. Стихът на Багряна настойчиво търси дирята на родовото минало в съвременния пулс на житейското битие:

Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот.

Размиват се реалните контури на спомена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, който е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за себе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа.

Действието става стремително. Динамично се сменят усети и настроения.

Емоционалната багра на разкъсания от зова на кръвта духовен свят на лирическото АЗ на Багряна изпълва поетичните й усети с реално чувство за сетивен досег до родовото минало:

Но усещам, че в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ни пръв.

Пулсът на времето отеква в художественото съзнание на лирическата героиня. Греховната съблазън да сътвори живот в неясното предчувствие за идващите, като далечен прилив, образи на родното подчинява душата и поетичното съзнание разтваря тайника на паметта. Потичат образи. Застигат се. Отначало неясни, но все по-плътно очертаващи се с пулса и дъха на времето, от което изплуват:

Може би прабаба тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан, е избягала в среднощ