Елегизмът в стихотворението "Майце си" от Христо Ботев

ЛИС

Елегията "Майце си" е една от първите публикувани творби на Христо Ботев. Творецът е титулуван като геният на българската литература. Той написва около двадесет стихотворения, които разкриват цялостната картина на тогавашното време. Въпреки малкия брой на стихотворенията му, Ботев успява да покаже всички проблеми, интересуващи българския народ в епохата преди Освобождението. Елегичното в творбата е въведено още в първите строфи.

В елегията "Майце си" лирическият "Аз" страда и търси утеха от маика си, защото няма никой друг, с когото да сподели своите надежди, своите страхове, своите проблеми. Точно тази самотност кара лирическия герой да говори на маика си, защото тя е единственият човек, който може да го разбере и успокои. В произведението поетът приравнява по значимост своите чувства, чувставата на отделната личност, с тези на целия терзаещ се български народ. Елегизмът на стихотворението се усеща в силата и драматизма в чувствата на лирическия герой. Той се засилва и от непреодолимостта на апатията в обществото. Елегичното се подхранва и от лутането на лирическия "Aз" от самотата му сред своите и от сблъсъка между мечти и реалност.

В строфата

Ти ли си ,мале, тъи жално пела патриархалният свят навлиза чрез обръщението "мале", което успокоява тона на творбата и показва синовната привързаност на лирическия "Аз". Фолклорният мотив за маичиното проклятие

...ти ли си мене, три годин клела е застъпен със съчетанието "жално пела'' и думата ''скитник''. Те показват душевната драма на героя. Чувството за родова вина на лирическия ''Аз'' се изразява чрез символния образ на пропиляната младост. Робството лишава човешкия живот от смисъл и пречупва поривите за свобода и правда на героя. Той се чувства самотен сред своите.

Маската помага на лирическия герой да оцелее дори сред другите:

...Освен тебе мале никого нямам Болезненото му страдание, породено от тази самотност, го кара да мисли, че е духовно ограбен и че се намира в душевна криза. Както всеки човек, лирическият герой търси защита от майката и родния дом. Той се смята за виновен за това, че е напуснал тази родова атмосфера, но вярва, че майка му ще му прости и ще му помогне да преодолее духовната криза, в която се намира. Той споделя своето отвращение от деиствителността и търси лек за душевните си рани. В срещата на лирическия ''Аз'' с майката не се усеща радост, защото той съзнателно е избрал пътя на самотата. На самотата, но и на свободата. Изповедта е безмълвна и разкриването на душевните мъки само майката може да усети и разбере. Жадуваното завръщане на сина носи белезите на трагизма, защото то не носи начало на нов живот, а е