Елегията Обесването на Васил Левски се отличава със строга монилитна комозиция,която обединява чувството на непреодолимо и безкрайно страдание на родината,на народа,на поета.Тази последна поетическа творба на Ботев е класически пример за психологически драматизъм и за силен интензитет на една и съща емоция- неутешима скръб от загубата на Апостола на свободата.Затова,въпреки че поетът,оставайки верен на своето многообвхатно възприемане на нещата,назовава и самотността като причина за мъката на майката родина,това тъжно състояние остава да обитава само периферното текстово пространство.

В творбата думата родина се появява като висша еманация на родното, но навлиза в текстоео и поле с родовото понятие майка- архетипен образ на домашното пространство,което му придава интимност.Обръщението майко,епитетът мила, както и обстоятелствините пояснения жално и милно извеждат лексемата родина от сферата на отвлечените понятия и я приближават и до поета,и до читателя,без тя да загуби оререола си на святост.Родината се пшоявява с основната характеристика на майката в Ботевата поезия- нейните плачещи очи.Този художествен детайл от образа и е дълбоко трагичен- с горчиви сълзи майката родина оплаква своя син.Епитетът черен в метафоричния образ черна робиня е получил смислова обемност,каквато има и в народните песни.

В другите Ботеви поетически творби родината присъства чрез народа,чрез планините и полетата си и чрез битови детайли,но тук тя е индивидуализиран образ и не се припокрива дори с народа.Докато към народа си,когото обича и на когото състрадава,поетът си позволява да бъде остро изобличителен дори сатиричен,пред родината се прекланя и коленичи.Нейната болка е и негова: като нея и той е изпитал страдание сред свои от самотата на словото,от безответност на гласа си,като нея и тои безутешно страда от загубата на Левски.

С изостреното си чувство за смисловот значение на думите поетът не си позволява към родината друго обръщение освен майко- тук простонародните форми мале и майноле са неподходящи,независимо,че си дава право на диалог с нея,защото я чувства кръвно близка.Както на родната майка,така и на майката родина той,поради психологическото си проникновение,дава право на скръб и безпомощност.В Обесването на Васил Левски това се внушава в глаголната форма плачи.

Страданието на родината се експлицира като силно и непреходно чувство благодарение на изострения усет на Ботев за композирането На строфите и на стиховете в тях.Чрез втората смислово емоционална част на началния куплет:

Гарване,и ти,птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Се получава силе контраст с първите два стиха по отношение както на образите,така и на настроението.Докато образът на майката родина се възпприема като архетипен образ на святост и милосърдие,гарванът присъства в националното ни съзнание като символ на зловещо предчувствие и носител на трагична вест за невъзвратима загуба.Интересно,че и в четвъртата строфа,в която навлизат все образи в множествено число,думата гарван остава в единствено- проклета птица,дошла за душата на героя.Оксиморонното римуване плачеш-грачеше най-зловещо и най-трагично наситеното римуване в българската поезия, и емоционално най-силното.

Присъствието на национално обагрената лексема проклета определя ужаса като общобългарски.

Настроението в четвърта строфа се носи преди всичко от глаголните форми- грачи, вият, молят, плачат,пищят.Разположени в средата на стиховете у сдвоени в последния стих, те създават визуална представа за безсмъртния паметник,който българинът е издигнал в душата си за своя Апостол на свободата.Още в първия куплет