Елегиите на Димчо Дебелянов Скрити вопли и Помниш ли, помниш ли са блестящи образци на този жанр в българската литература. Наситени с присъщото за поета минорно настроение, те са въздействащи и завладяващи заради изповедно-интимния тон на стиховете.

Именно елегичното настроение определя и лиричните послания на всяка творба. Водещите мотиви в тях са свързани с изконните родови ценности, които оформят търсенията на лирическия АЗ. В Скрити вопли той се опитва да осъществи чрез спомена-мечта завръщането си към един жадуван свят на хармония и щастие, където властва душевен мир и човешка топлина. Императивната форма, избрана от автора, насочва към силния израз на копнежа у лирическия изповедник. Чрез използваната ти-форма (2 л., ед. ч.) той приобщава възприемателя към своя свят и стремежи, към позицията си за ценностното в живота на човека. Завладяващият лиричен тон на творбата постепенно и пластично изгражда елегичната мелодика на стиха:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

Картината е наситена с копнежно чувство, чийто адекватен израз е условността на лирическото послание: Да се завърнеш..., Да те присрещне... Привлекателният образ на родното, намерил пространствен израз в бащината къща, двора, стаята позната, извиква светли копнежни настроения на душата. Темпорално лирическият текст се свързва с вечерта, която смирено гасне, и с нощта, която разгръща тихи пазви. Еднокоренното повторение тихи, тиха подчертава това състояние в природата, което съответства на психологическото изживяване и настроение на лирическия АЗ - смиреност, жажда за спокойствие. Житейските разочарования са породили желанието за дистанция и отчуждение от реалността, в която няма място за красиви и възвишени блянове. Връщането назад във времето чрез спомена е възможност да се освободи от тегобата на един несносен живот и да намери отново радостта в уюта на родния дом:

Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха - ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха. Пространството на дома е спасителен бряг от житейските бури. В неговите очертания лирическият изповедник търси опора след разрушените ценности на реалния свят, който е оставил в душата му само черната умора от безутешни дни . Метафоричната образност разкрива силата на вътрешната неудовлетвореност, породена от разминаването между идеал и действителност.

Към пределите на родното - бащиния дом, двора - странникът пристъпва с плахи стъпки, както се пристъпва в храм. В душата му се таят най-съкровените чувства на обич и привързаност към този свиден свят, който оживява в спомена-блян. Дълго таената надежда за завръщане сега отключва само радост плаха, сякаш лирическото съзнание на героя се страхува тя да не изчезне така мигновено, както се е появила във въображението.

Пространството на дома е съзерцателно осветено, сакрализирано от образа на майката. Тя е най-светлият, най-чистият образ, съхранен в паметта. Застанала в