Вазовите творби, особено онези от тях, писани в периода между освободителния за България XIX век и началото на новото XX столетие, са винаги съзвучни с търсенето на хуманна справедливост както от страна на обществото, така и от самия поет. В художественото съзнание на твореца е заложена представата за социален модел на общество без нравствени и духовни контрасти. Но действителността в българския обществен живот се оказва твърде различна от хуманните пориви за социална справедливост на Вазовата душевност. Неговите творчески сетива откриват дискомфорта и съчувстват на ограбения и духовно беден българин.

Все по-нарастващият вътрешен ритъм на човешки и граждански протест присъства в гневната повелителност на анафорично повторения рефрен: Елате ни вижте! Той определя не само проблемната насоченост на стихотворението с идентично заглавие, но и очертава възходящо градираната скала на възмущение на лирическия герой, вписано като целенасочено повторение в деветте строфи на творбата.

Раздялата с патриотичното, освободително минало е мъчителна. Но още по-трагично е усещането му за невъзвратимо загубени национални ценности при вида на потресаващите картини на социална и духовна нищета.

Поетичната мисъл на поета се връща назад към миналото на забравен, сякаш винаги загубен патриотичен идеал. Скита и сред социалните реалии на нова следосвобожденска българска действителност и открива само пътя към ново човешко и гражданско разочарование. Това пътуване към забравеното минало на българската духовност е белязано със страшния вик на ужас и срам - Елате ни вижте!

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,
по кръчми, по хижи - ума ми размътя.
душа ми покъртя!

Ум и душа, поетични сетива и човешко сърце се сливат и градят социалния критичен патос на дълбоко протестни поетични картини, които очертават Вазовата творческа теза. Тя е поставена като лично възмущение и социална гражданска позиция на твореца във втора строфа:

Под - гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух: В полумрак потопени
човеци и дрипи... На също гноище
лежи скот и стопан, духовно сближени.

Духовно насилие и духовна безликост - това е печалната картина на променена българска душевност в новите социални условия на българския обществен живот.
Ако в първа строфа се разкрива социалния кризис на българската душевност в края на XIX век, във втора строфа реално присъстват социалните измерения на душевни деформации, обхванали като нравствено крушение българското общество. Не се озвучават вътрешните пространства на страдащата душа. Въвежда единствено нарастващия ритъм на социално отрицание и критика,