Никола Вапцаров

Една малка кооперация, за която нищо не сте чули досега

Карай направо, хее оттатък, отсреща карай!

А че направи му път де! Не виждаш ли? Човекът се мъчи. През гюбрето ли да кара?

Посрини малко отсам.

Онзи, който караше количката с голяма цинкова тава отгоре, се поусмихна и

изтърси на посоченото място три неразпрани волски шкембета.

Няма повече. Сега ще докарам и последната количка. - Битти. - Той избърса

челото си с опакото на ръката и пое пак.

Тези бяха първите думи, които чух, когато влязох в шкембеджийско-пачеджийското

отделение на столичната кланица. Някой ще каже:

- Ама тема за репортаж! Ама проза!

Чакайте! Не бързайте толкова! Все ще научим нещо от тези хора!

Помещението е почти под земята. То е дълго около петнадесет метра и с

циментовите си греди, които опасват стените и тавана, напомня дълъг сводест

мост. По пода - кръв и нечистотия. На средата - голям куп току-що извадено от

шкембетата гюбре. Тук работят десетина души, препасани със зеленикави

водонепромокаеми престилки и обути в гумени ботуши. Иначе не би могло и да се

работи - навсякъде се разлива вода, навсякъде е влажно и нечисто. И работят

хората. Никой не обръща внимание, че е влязъл чужд човек. До мене има намотан

маркуч и един скулест младеж идва и почва да го размотава и навярно от досада

засвирва.

Аз, разбира се, не се стеснявам. Познавам аз горе-долу психиката на трудещия се

човек. Едва ли има да го ядосва нещо повече от това, когато го гледащ, когато

си бръкнал с ръцете си с джобовете, а той се поти. И после връзката, меката

шапка и чистотата, която лъха от тебе, поставя между ви някаква преграда.

- Слушай, младеж - казвам аз, - колко души работите тука?

- Различно. Девет, десет... както се случи.

- А какво всъщност работите?

- Ами нали виждате порим, чистим, мием... Това. Друго няма.

- Момъкът издърпа маркуча и каза почти строго:

- Пазете се, ще ви изцапам.