Грижа за другия

Разказът Една българка от Иван Вазов е създаден по повод историческата епоха (Следобед на 20 май 1876 година)

Начинът, по който е представено времето в една творба , пряко подпомага възприемането на авторовите послания и внушения. Съвсем непринудено е внушен изводът, че в една такава трагична епоха, обикновените хора се изявяват и като герои .

Представата за времето в Една българка не се изчерпва само с отразяването на страшните събития, последвали след разгрома на Ботевата чета. С преодоляването на границите на времето, изпъква още повече значимостта на неимоверните усилия на главната героиня- баба Илийца- да спаси живота на един от преследваните четници. За да извърши това добро дело, тя преодолява мн. Изпитания и може би най- трудното е надпреварата с времето.

Действията се развиват много бързо- в рамките на 24 часа, в които селянката трябва да забрави изцяло себе си и да помогне за спасяването на 2 човешки живота, този на бунтовника и на болното внуче. Това нейно желание се превръща в движещ мотив за решителните й действия. Житейската мъдрост учи жената, че да се надяваш на божията помощ може само тогава, когато си сторил добро. Случайността я поставя в ситуация, в която друг на нейно място би трябвало да избира - да спаси бунтовника или предпазливо да потъне в собствените си грижи. Логиката на характера предопределя поведението на старата жена , за това Вазов не изгражда класическа ситуация на избора. В молитвата си към Бога , баба Илийца настоява:божичко, закрили го, българин е, тръгнал е за християнска вяра, курбан да става.

Българското самосъзнание и християнската вяра не са единствените неща, които мотивират стремежа й да стори добро. Милосърдието и състраданието са едни от нейните качества, които отвеждат към представата за човешка доброта.

Селянката е убедена, че няма да получи нито подкрепа, нито разбиране от обхванатите от паника хора и въпреки това, на везните на собствената й съвест, натежава желанието й да помогне. Изборът отделя обикновената жена от останалите , превръщайки я в необикновена . Изведнъж майчината грижовност, изтъкната на преден план като единствен повод за пресичането на реката, се оказва второстепенна като изява на личността. Майчината дума не вписва толкова много Илийца във времето, колкото дадената дума пред непознатия и опасен човек. Странно е когато 60- годишна жена, познала неволите на робството, с дете на ръце, има смелостта да се противопоставя на чуждата воля.

Когато внучето на Илийца се разболява, тя се допитва до селянките какво да стори. По нищо не се различава от тях, нито от християнската си убеденост, че Господ може всичко, нито от предаността на майка или омразата си към черкезите. Единствено умее да брани своята житейска позиция от посегателството на чуждата воля.

На пръв поглед, изглежда, че селянката се е примирила с обидите на заптиетата, с тяхното желание да я унижат и да й покажат къде е нейното място в съществуващата йерархия. Но човешката съвест и морал на старицата не й позволяват да спре насред път, когато е тръгнала да прави добро клетнику:Тя удвои, утрои усилията си, нейните изпечени селски ръце се напънаха, мищците и