***

В трагедията "Едип цар" е представен гибелният край, до който водят слепите стремежи на трагическия герой, обречен на позорна и нещастна участ още при своето раждане. Неговото желание да бъде съвършен всъщност се оглежда в кривото огледало на жестокото проклятие и се превръща в път към болката и нещастието.

Но трагическият герой се стреми към съвършенство до самия край; макар че пътят към това съвършенство е дълъг, труден и изпълнен с неравности. Едип допуска множество грешки, вървейки по него, и тези грешки се дължат на неговия характер; но и на факта, че само истински свободният може да се стреми към съвършенство - а Едип никога не е бил и няма да бъде свободен - той е обречен на своята трагична съдба.

В самото начало на творбата ние виждаме в Едип образа на един прекрасен владетел - уважаван от народа си, проявяващ съпричастност към страдащите хора, решен да ги избави от нещастията им с цената на всичко. Той сам излиза пред двореца, за да се срещне с тях, сам се изправя пред проблема; преизпълнен с амбиции и с желанието да изпълни волята на боговете, той вече е спечелил вярата на хората пред себе си. В думите му се четат не само достойнството и осанката на велик владетел, но и нещо много повече - човечност.

В речта си Тирезий призовава и владетеля, и човека в него, да помогнат на града и да го вдигнат от прахта, в която се е сринал. Но в думите му се крие горчивата трагическа ирония; "Ти, най-велик сред смъртните, вдигни града!" - така той призовава всъщност именно онзи, който сам е причина градът да бъде наказан. Още тук на публиката бива напомнено, че Едип е прокълнат; и че нищо не би го спасило от неговото проклятие. Бягайки от него, той всъщност само се е заплел още по-здраво в нишките му, и Тирезий нито за миг не ни позволява да забравим това. Във всяка негова дума се крие ирония: "Но за властта ти да не кажем никога:/ издигнахме се и отново паднахме!"

Но в хода на историята Едип рязко се променя в очите ни, допускайки фаталните грешки, водещи по-късно до неговата трагическа вина: изведнъж виждаме как образът на могъщия владетел, който толкова бързо се е изградил в началото, сега се руши с все същата бързина. Заслепен от амбициите си и неразбиращ неясните думи на Тирезий, Едип изпада в ярост и проявява хюбрис. Той нарича Тирезий предател и го обвинява, че сам той е убиецът на Лай, засипва го с обиди и го прогонва. След това гневът му се насочва към Креон - Едип е изпаднал в отчаяно състояние, той не знае какво да прави, не знае каква е истината и е готов да обвини всеки - макар че доказателства липсват. Когато Креон казва, че Едип може би греши, царят отвръща с думите: "Ще слушаш - и така да е!", в които проличава дори деспотизъм - той е до такава степен заслепен от собствените си стремежи и заблуди, че е готов да накаже човек със смърт без да е доказал вината му по какъвто и да било начин; без никакво значение дали греши или не.Всъщност Едип не би повярвал, че греши - единственото, в което е способен да повярва, е, че той е съвършеният владетел - а съвършените никога не допускат грешки; ето защо нито един трагически герой не би достигнал съвършенство. В основата на образа на всеки трагически герой стоят именно неговите грешки, водещи до трагическата вина. В репликите на царя ясно проличава идеята, че само и единствено той е предводителят на Тива, и че щом е така, всичко, което бива казано от него, трябва да бъде приемано като истина - без значение дали е така или не.По този начин докато Едип се стреми към съвършенството, всъщност всяка мечта за това съвършенство, всяка стъпка, направена по пътя към него, бива изтрита и погубена. Така стремежите на Едип биват потъпкани от самия него, поради слепотата, с която той върви по пътя си.

Още от раждането си Едип се носи в омагьосания кръг на проклятието: за да се избавят от него, родителите му го захвърлят - а сякаш именно захвърлянето става причина жестокото предсказание да се изпълни; по-късно при първия опит да избяга от съдбата си, напускайки родното си място с мисълта, че така никога няма да види отново родителите си и това ще го спаси от участта му на убиец, Едип всъщност убива баща си. И отново бягайки от проклятието, той пристига в Тива и взема собствената си майка за съпруга. Всичко това ясно обрисува картината на неговата обреченост. Съдбата му е отредена и нищо не би могло да го спаси от нея; така неговият стремеж към съвършенство, неговите амбиции, неговите желания - всичко бива покрито от тежкото, черно було на позорното проклятие. Как един човек би могъл да се стреми към съвършенство, когато не може да получи дори свобода? Но за Едип вече е твърде късно да осъзнае всичко това - въпреки че, разбирайки за огромната вина, тежаща върху плещите му, той горчиво се покайва за всичко