ЕДИН И СЪЩ НА БИТИЕТО С УРАГАНА

Яворов е преди всичко поет мислител, В по-голямата част от своето творчество той се домогва до едно художествено виждане на битието като цяло, Върху скрижалите на духовната му амбиция е издълбан девизът;

Свръхземните въпроси, които никой век не разреши

Всъщност той е първият наш поет, за когото философската проблематика става основен импулс на творчеството. Защото Пенчо Славейков по-скоро положи основите на едно ново културно съзнание, начерта програма за философска поезия, докато Яворов осъществи тази поезия, превръщайки я в собствено преживяване,- Славейков е прорицател на новата личност, Яворов е самата тази личност и същевременно нейният гениален певец,

Прозрението на Яворов е мъчително, трагично, разядено от отровата на един скепсис, възникнал не като предварително основание на мисленето, а потопен в самите неща и възраждащ се ведно с непрекъснатото им противоречиво движение.

Затова и пътят на Яворовото познание минава през страданието, То е като че ли Единственият начин, чрез който лирическият Аз влиза в контакт със света. Трудът, почивката, любовта, споменът за миналото, мисълта за бъдещето, страхът от злото, копнежът по доброто - всичко е белязано със знака на знойна болка. Тя сякаш надхвърля границите, допустими за отделния индивид, и се превръща в универсално обобщение, Гео Милев, изправил се пред загадката на тази нечовешка болка, се опитва да я обясни народопсихологически: "...не може да има толкова голямо лично страдание. То е колективното всенародно страдание на миналото - тъмно наследство в душата на поета".

За Яворов истина и скръб са синоними и поезията му е обагрена от всички оттенъци на скръбта, Това е разкрито с художествена монументалност в стихотворението "Аз страдам". А на друго място добива лаконичния израз на формула: "В страданието истина познах. Когато иска да ни каже какво е паметта, този особен род полурационално, полуемоционално познание, Яворов създава една от най-силните си метафори, внушаваща почти осезаема, физиологична болка, Споменът "пари - като въглен - на душите болни, като забита и прекършена стрела" ("В часа на синята мъгла").

С необикновения, страстен, достигащ до болезненост драматизъм на светоусещането, с могъществото и безпощадната искреност на своя поетичен глас, с високия трагизъм на мисълта, където полетите се редуват с падения, вярата - с отчаяние, "прозренията" - с "безсъници", Яворов продължава традициите на Ботевата поезия;

Но това, което у Ботев е искра на мисълта, някаква светкавица, озарила за миг глъбините на битието, у Яворов става концепция, превръща се в