Елисавета Багряна Вечната

Периода след първата световна война се определя, като постсимволизъм - осъществява се своеобразна трансформация на естетиката в едно ново поколение млади поети, възпитани в духа на символизма. След войните се наблюдава един нов избор- към преодоляване на херметизацията, връщане към веществото, материята, веща.

Едно младо поколение поети декларира смело и недвусмислено, че търси своя мост към живота, към другите.

Преди всичко това поколение представено чрез Атанас Далчев и Елисавета Багряна, но въпреки това в образите им има огромни разлики. Поетесата не търси смисъла на нещата някъде извън тях, в скритите тайни на други светове - тя възприема света с непосредствения трепет на своите сетива, готови да приемат като висше благо даровете на живота. Дори когато стига до дъното на човешкото страдание, не изгубва тази жизнена сила, която и в мрака на най-черната скръб ражда нова надежда и нов порив. Изразителка на витализма и обновителните устреми на следвоенните години, нейната самобитна и ярка лирична героиня има корени в дълбоките недра на народната душевност. Светлият й оптимистичен поглед и непоколебимата устойчивост срещу несгодите на живота са черти, пресъздадени от литературната класика като отличителни белези на българският национален характер. В нейната поезия откриваме един нов образ на жената,звучи нейният подтиснат порив за изява.

В стихотворението и Вечната откриваме образа на вечната жена. И ако във фолклора семето на мъжа е носител на гените на рода, то тук открива един друг поглед върху наследствените белези, децата са онези копия на майката , който ще я запазят вечно жива, та дори и вече незрима. Първите 3ри строфи рисуват картината на абсолютната смърт, жизнените сокове са напуснали завинаги тялото и остава само една безформена материя почти безплътна. Дори близките да скърбят за своята загуба пътя назад е не мислим не ще помръднат стиснатите устни, последното, което са изпуснали е нейният стон. Но в смъртта си тя е някак свободна, ничия и ето че широк и чужд е вече пръстенът. Сега тя принадлежи на вечността, на безкрайното спокойствие на мъртъвците. И навярно тя утре би била забравена, времето би изличило нейното съществуване. Но