Петя Дубарова

Двете царства

Там далеч - зад хиляди живи и мъртви води, когато слънцето плете своята

златна кошница - живееше гора. Млада беше тя - млада и хубава. И

дърветата й бяха млади. Само един стар бор стърчеше настрани и многото

му очи - шишарките - стрелкаха сърдито тези, които вечер допираха

стеблата си, шушнеха си нещо и не му позволяваха да спи. Друг път,

когато младите ставаха твърде дръзки, бедният старик се чудеше накъде да

се обърне, за да не гледа, но те - дърветата - нямат гръб като нас

хората и накъдето и да се обърнеше, той чуваше тихите им думи, чувстваше

нежният досег на смолистия им ствол.

В тази гора живееха Той и Тя. Ех, че щастливо живееха! Тя беше малко

по-ниска от него и когато вечер паднеше мрак, а луната не бързаше да

изплува, той се навеждаше над нея. Другите дървета нищо не виждаха -

беше тъмно, - но чуваха как пука младата му снага и неведнъж от нея

падаше откършено клонче.

Денем те цели часове се съзерцаваха и нали бяха близо, той протягаше

зелена вейка към нея, но тя се дръпваше засрамено, че и двамата бяха

млади, млади... Слънцето им беше обещало да ги венчае, когато падне

първия сняг, а зимата беше така далече.

Обичаха ги другите дървета, е, и малко им завиждаха. "Искам да ме обичаш

както той нея" - нерядко казваше някоя малка хубавица, чувайки вечер

своя любим да въздиша, потопен в размисли. "Ах, виж тя как го гледа!

Колко го обича! А ти обичаш ли ме така?" - прошепваше друг и вперваше

изпитателен поглед в своята любима. Тя трепваше и двамата задърпваха

корените си, разклоняваха ги, мъчеха се да ги докоснат, защото под

земята никой нищо не вижда. Но друго беше в долното царство - царството

на корените. Тук няма слънце и златни мостове, няма светлина. Няма

любопитни погледи на съседи, защото пръстта не е прозрачна като въздуха.

Тя е влажна и тъмна, пълна с животворен сок, вода, топлина и истина. И в

това царство живееха Неговият и Нейният корен - в царството на истината.

"Ах! Колко си груб и брадясъл! Пиеш сок от моята пръст! Чуваш ли? Махни се!"

"Не ме докосвай! Грозна си като коса на вещица!" - отвърщаше на обидата

Неговият корен.

Те трепереха, а пръстта се ронеше. Тя ставаше рехава като пясък.

Но какво се случи тогава в горното царство? От някъде пристигнаха Бурята

и Нощта.

"Е-е-е! Горице-е-е!" - ревнаха те, а ехото уплашено заповтаря неистовия

им смях.

Дърветата изтръпнаха и станаха още по-зелени.

"Сега ще се преборим! Чу-у-вате ли-и?" - викаха двете и запретваха черни

лъкави! Стана страшно. Студени ветрове блъскаха земята. Заогъваха се

дърветата, запукаха смолистите им тела. Но млади, силни бяха корените

им. Дълбоко почиваха те в топлата почва. Запрегръщаха се Той и Тя,

защото сега никой не ги гледаше, всеки мислеше за страшното. Единствен

самотен беше старият бор. О, как геройски се мъчеше той да устои на