ДВЕ ЕПИЧНИ ВИЖДАНИЯ ЗА ЖИВОТА У ИВАН ВАЗОВ И ЗАХАРИ СТОЯНОВ

Имената на Вазов и З.Стоянов са завинаги свързани в нашето съзнание. Те са за нас рожби на една легендарна епоха, изразители на нейния дух, създатели на нейната митология. В сюжетите на най-дълбоките и важни духовни изживявания на двамата писатели е въплътен за поколенията най-високият връх на националното ни самосъзнание, с неговата ликуваща тържественост и саможертва. В този смисъл като че ли най-важното у тях съвпада. Вълненията им са породени от едни и същи източници, хората, пред които се прекланят, са едни и същи. Дори и болезнената мисъл, че в условията на българския живот личности от огромен мащаб остават поту- лени, неизвестни за света, е изказана неведнъж и от двамата. Наистина всички общонародни болки, надежди и възторзи от освободителната епоха намират въплъщение в образите, създадени от мощното им вдъхновение. Това ни кара обикновена да се отнасяме към тях като към еднородно явление в нашата литература, приемайки различното впечатление, което те оставят у нас, като естествен резултат от различията в творческите индивидуалности. Ако се вгледаме по-внимателно в тези различия обаче, ще видим, че те са твърде значими. В тях се отразяват не само два ракурса за виждане на събитията, обусловени от биографията и жизнената позиция на двамата писатели, но и два съвсем различни начина за възприемане и интерпретиране на основни явления от живота, които се проявяват на всички нива на художествената постройка.

Дори в началото на "Под игото" и "Записки по българските въстания" можем да видим едновременно и съвпадение, и сериозно раздалечаване, И двамата писатели започват своите най-крупни творби с представянето на една битова среда, която е тяхната родна среда. Затова разликите в това представяне са толкова поразителни. За Вазов в поетичната атмосфера на двора и дома на чорбаджи Марко се съдържа всичко онова, което човек трябва да съхрани завинаги у себе си. То е най-скъпият спомен, който е източник на светлина и жизнерадост през целия живот на човека. Едно от първите неща, които 3. Стоянов съобщава за котленските овчари, е, че те тънат в "дебело невежество", и по-нататък цялото описание на техния бит, както и на бита на абаджиите в следващата глава, чрез всички свои подробности внушава настойчиво, че такъв начин на живот трябва да се отхвърли, че той е унизителен и недостоен за човека. Само един поетичен момент има в тези две глави на "Записките" - там, където се говори за свирнята на овчарския кавал по месечина, като в този случай 3. Стоянов прави уговорката, че разказаното се отнася за безкнижните овчари, които не знаят съдържанието на "Камък падна от небето". Нека отбележим още тук, че това неслучайно уточнение засяга основни моменти в отношението на 3. Стоянов към настояще, минало и бъдеще.